неделя, 31 януари 2016 г.

Вече не съм сигурна кога умрях.
Нима обвивката е знак за съществуване.
Вече не съм сигурна защо денят и нощта са индикатори за време.
Време. Илюзия. Покаяние. Проклето изкупление.
Вече не съм сигурна дали вярата и покварата не са синоними.
Грях ли е да се моля за последна целувка от вътрешната страна на бедрото ми.
Вече не съм сигурна дори сигурността, а само да завърша този текст със сливането на нашите дихания.



четвъртък, 24 декември 2015 г.

Изповед

Днес не е неделя. Четвъртък е. Преди една година. По същото време. Не правя равносметка. Изгубеното време е не може да бъде върнато. А и защо да го връщам? Връщам се единствено в момента, в който спрях да пиша. Да бъда себе си. Мислех, че ме вдъхновява щастието. Чуждото? Мислех, че вдъхновението идва от тъгата. А то идвало, когато отвориш бялото пространство и избереш коя да е първата дума.
Пиша за днес. Не е неделя. Четвъртък е. Преди една година. По същото време. Не правя равносметка. Все още съм "различното" момиче. Продължават да ме вълнуват онези неща, които за вас са странни, на моменти ненормални. Исках да ме разбирате. Исках да бъда като вас. Да се усмихвам по шаблон. Да говоря по шаблон. Не се оказа трудно. Дори понякога виждах вас в огледалото. Не беше трудно да изгоня себе си, но се оказа проблем да се върна отново. Да се заобичам. Не е ли себеприемането най-тежката част?
А може би пиша за днес. Не е неделя. Четвъртък е. Преди една година. По същото време. Не правя равносметка. Благодаря-на-всеки-човек-и-миг-докоснал-се-до-мен. Защото ме научи да чувствам по - добре. С всяко едно от сетивата ми. Не съм ли щастливка?
Пиша за утре. Петък. След една година. По същото време. За равносметка. Моля те, не се променяй.

неделя, 21 декември 2014 г.

Всички сме пълни с липси. 
Със затворени врати. 
Разбити прозорци.
Пожълтели стени.
Всички поне веднъж в живота си сме се срещали с голямата любов.
Онази, която започва внезапната среща.
Запознанството.
Плахото приятелство.
Бурните чувства.
Първите разочарования.
Разделите.
Събиранията.
Разделите.
И опустошаващия край.
Безразличието.
Самотата.
Спомените.
Липсващите целувки.
На онова, което можеше да бъде.
Но никога не се случи.
Всички сме пълни с липси. 
....
Но не и днес. 
Днес аз ще бъда твоята липса.

четвъртък, 27 ноември 2014 г.

Не умея да чакам спрели часовници.
Не ме питай защо.
Подобно на спрял часовник прилича нашата любов.
Да се срещнат стрелките ни в дванадесет,
ще кажеш времето не ни го позволи.
Времето в което се влюбихме беше различно,
заседнало между два и три в полунощ.
От тогава се разбрахме да се разминаваме
аз от теб, ти от моята любов,
докато не се намери време
часовниците си да сверим.
А как не умея да чакам...

петък, 28 февруари 2014 г.

Стоеше сама на една самотната гара,
 жена с догоряла цигара. 
Изморена от хорската врява, 
тя се разголи и облече душата си в пара.
 В стъпките на нощта решила бе да избяга, 
от живот, който отдавна не и приляга. 
С очите на блудница тя реши, 
че е време животът и в нова посока да поеме.
Спомни си как се продаде цялата за пари,
с мръсни думи, обещания дори. 
Разпалваше огън на места, където вали
 и гасеше го със силата на своите сълзи. 
Сърцето си в джоба постави,
 твърде скъпо и беше за да го остави. 
Разбра, че си няма нищичко вече,
 и светът цял ще бъде, дори тя да бъде далече.