понеделник, 24 декември 2012 г.

Весели празници!

"Коледа е - време за желания, сбъднати мечти, вълшебства и любов..много любов.
 Коледа е - времето, в което дори песимиста се усмихва и се надява на чудо.
 Коледа е - време за промяна...Вътрешна...Истинска."




В тази толкова светла нощ ми се иска да ви пожелая любов, която да дарявате на околните.   Незабравими емоции, които да ви съпътстват всеки един ден. Щастие и доброта. Здраве и късмет. Обичайте! Бъдете добри!

Весели празници!


неделя, 16 декември 2012 г.

Книгата

Очите ми шарят из рафтовете за книги. Чист навик. Търсят книгата, която ще нахрани уморената ми за любов душа...Нищо не ми се струваше подходящо и точно когато се бях отказала, я видях. Беше поставена в края зад една семейна снимка.Съвсем непринудено тя стоеше и чакаше отново да бъде отворена. Страниците и не веднъж са ми помагали да избягам от себе си, да бъда героинята живееща в един истински безпорядък, но усетила вкуса на истинската любов...
Възхищавам се на Емили Бронте. Възхищавам се на силата, с която пише и пресъздава с невероятна точност страстите на живите хора, на онези усетили любовта единствено чрез болката от несподелеността. Разлиствайки погледа ми спира. Цитат. Милиони пъти препрочитан. Милиони пъти пренебрегнат.."Защо изневери на собственото си сърце, Кати? Няма да чуеш нито една дума на утешение от мене. Заслужи си го. Ти сама се уби. Да, можеш да ме целуваш и да плачеш; и да изтръгваш целувки и сълзи от мене; те ще те попарят - ще те прокълнат. Обичаше ме - с какво право ме напусна?...Защото нито страданието и унижението, нито смъртта, защото никаква беда, изпратена от бога или сатаната, не можеха да ни разделят, то по собствено желание го направи. Не аз разбих сърцето ти - ти го направи, и разбивайки го, разби моето сърце."... и след всеки прочит откривам нов смисъл...различен от предишния......Откривам неща, които не съм забелязвала преди....но въпреки това допускам една и съща грешка..също като Кати...

събота, 24 ноември 2012 г.

За пръв път няма какво да кажа, какво да разкажа, какво да напиша...
Чувствам се апатична към всичко.
Времето сякаш е спряло.
Настоящето е линия, по която бъдещето се превръща в минало, а то от своя страна във вечност.






петък, 16 ноември 2012 г.

Недей

Недей..
Недей да искаш туй сърце студено,
без обич то отдавна не тупти.
Недей..
Недей ме принуждава сляпо аз да вярвам,
на твоите оправдания, лъжи.
Недей...
Недей да просиш милостиня в моя храм-душа,
дадох всичко що имам, а ти се подигра.
Недей..
Недей да търсиш онзи слънчев поглед,
в който се преплитат хиляди лъчи.
Ти открадна неговата светлина,
затова той вече не блести.
Недей..
Бъди разумен.
Прошепни тихо, че обичаш друга,
и тръгни завинаги.






събота, 10 ноември 2012 г.

..

- Днес отново я видях... Беше променена.
- Нима?
- Тя вече не е същата. Станала е  по - красива, по - чаровна. Смехът ѝ - някак по - мелодичен, звънлив, каращ те да искаш да го чуеш пак и пак, и пак. Нещо и има. Правата коса, която някога падаше свободно върху нежните ѝ рамене беше заменена от красиво оформени къдрици. Огромни електрически светкавици се разпръскваха около нея. Играеха, някак закачливо, предизвикателно, докосващо. Беше замислена, но щастлива в мислите си. Жива. Говореше с плам и във всяка дума усещах страст. Не чуваше какво я питах. Безгрижна. Истинска. Тя беше влюбена. Бях глупак, че я оставих да си тръгне, че никога не бяхме "ние"...





неделя, 14 октомври 2012 г.

***

Парадокс.
След парадокс.
Противоречие.
След противоречие.
Губя целостта си...
До кога?


четвъртък, 11 октомври 2012 г.

Сърцеразбивачката

Обичате ли да слушате музика? В онези дъждовни нощи, когато разбитото ви сърце се нуждае от надежда - онази, която вашият сърцеразбивач е отнел.
Понякога като тази вечер просто затварям очи, слушайки - нещо...каквото и да е. Иска ми се да избягам от себе си. Отчасти успявам. Звуците ме носят на място, на което не съм била... Непозната съм, но все още чувствам вина. Боже, тя ме разяжда. Не съм убила никого. Подиграх се с човек. С чувствата му. В погледа му имаше болка и презрение. Мразеше ме.  Усещах гнева му.. Но не мога да му дам, това което иска. Любов. Не мога да лъжа себе си, за да направя него щастлив. Не е редно...
Всичко избледнява. Остават само очертанията, като недовършено платно. Всеки сантиметър от тялото ми, настръхва от една нова мисъл..Тя циркулира във вените ми, от ударите на сърцето до върха на пръстите ми.. Бях се превърнала във сърцеразбивачка!



сряда, 10 октомври 2012 г.

Очаквания

Лудост ли е? Луда ли съм...Хората ме смятат за организирана. Очакват да съм такава.. А и аз обичам да правя планове. Да планирам деня си. Всяка една минута.. Да разпределям времето си спрямосебе си  или някой  - в повечето случаи ...В един момент всичко е организирано, а в следващия, всеки план няма никакво значение...Вън от живота, вън от тефтерчето.. Смешно е? Но при мен е така.. Един безпорядък..Само тефтерчето остава съвършено, както и очакванията на хората!

сряда, 26 септември 2012 г.

Затварям очи... 
Пръстите ти като нежен полъх докосват онези стари спомени, които остави преди толкова време. Топлия ти дъх кара всичко в мен да настръхне. Пареща от страст, искаща. Говориш като безнадеждно влюбен с онази сладка нотка в гласа. Познавам те! Наранен си..Не искаш да си самотен. Искаш да забравиш, да отмъстиш...Знай, че този път ще е за последно, защото не ти, а аз ще си тръгна. Никога не съм искала да бъдеш нещастен, но данъкът "любов" ми е толкова непосилен. Идваш и си отиваш. Без бележка, без слова. 
Не ме мрази затова, че ще продължа... Без теб. Сама!
Отварям очи...

сряда, 19 септември 2012 г.

Истинска

Далеч съм от съвършенството и не се стремя да бъда такава. Но ти ме искаш перфектна, като една от онези твои скъпи играчки - лъскава, изящна, недокосната. Не съм и не мога да бъда като тях. Не съм и една от онези приказни феи, до които се будиш сутрин - с дългите ангелско руси коси, отразяващи първите слънчеви лъчи, с сини дълбоки очи и прозрачно бяла кожа. Не сбъдвам желания. Правя грешки - големи, малки. Уча  се - да живея, да обичам, да съм щастлива. Затварям сърцето си в черупка, но дарявам доверие. Живея за неизживяното, застинало в времето, в очакване да се случи... и все пак оставам за теб несъвършена, но за себе си истинска, пълноценна.

понеделник, 17 септември 2012 г.

Честит празник на всички носещи в себе си Мъдрост, Вяра, Надежда и Любов!

Kристален звън на училищeн звънец, дъжд за късмет и много слънчеви усмивки... ето с какво  започна първият работен ден от седмицата. Какво повече бих могла да искам. След едно доста емоционално лято това е перфектното начало... Но стига толкова за мен.
Днешният ми пост е специално посветен за всички именници носещи прекрасните имена Вяра, Надежда, Любов и  София...

Скъпи именници,
Пожелавам Ви, Вярата да бъде ваш спътник. Вярвайте! Вярвайте в себе си. Вярвайте в тайнствените шепоти на сърцето, защото то никога не греши. 
Не губете Надежда. Надеждата е безкрайна, силна. Тя побеждава всяко съмнение, тя е вашата пътеводна светлина, тя е тази която ще топли уморените ви сърца. Не я убивайте, защото тя ще ви отнеме Вярата и Любовта...
А Любовта? Обичайте хората около вас, защото благодарение на Любовта, ставаме истински творци на собствените си животи. Любовта ни прави хора. Отворете сърцата си. Тя е тук, приемете я!
Обичайте, вярвайте и се надявайте!
Честит празник!











П.П. Колкото до мен... Имах най - прекрасния имен ден. Получих невероятни пожелания, които ме накараха да се усмихна истински и да се почувствам щастлива (и най - вече благодаря на А., П., Н., и Р.,)

събота, 15 септември 2012 г.

Привет есен

Слънцето се скри зад дебелата си черна пелерина, оставяйки след себе си красиви следи. Напоследък лъчите му не успяваха да ме стоплят. Първият златен лист се отрони, изпълнявайки за последно своя танц. Лястовиците започнаха да летят все по - ниско, носени от вятъра. Знаех, че ще завали (всъщност от доста време тайничко се молех за дъжд)...Обичам мириса на дъжда! Обичам да слушам как капките тихо барабанят по прозореца. И сякаш всичко навън притихва, опиянено от спокойствие и прохлада.
Чувствам се пречистена и някак щастлива, напук на мрачното време.
Нима лятото си отива...
Готова съм за есента!
Добре дошла!

вторник, 28 август 2012 г.

Порцелан

Тези дни  се смях много. На егоизъма, на глупостта и на целия този идиотизъм, който ни  превръща в едни бездушни хора. Повърхностни. Опитвам се да се променя или поне да потърся начин да се адаптирам към цялата тази злоба, която унищожава както вас, така и мен. Не, външно сте красиви със тези "порцеланови" изражения, усмихвате се, но вътре просто вехнете... Зная, че опита ми да бъда ваше "огледало" ще един провал, а и разбрах, че така обричам себе си.
Много от вас смятат, че хората са "закърмени" със злоба. Нима? Средата, в която живеем ни изгражда като личности, като хора... Един ден доверчивото на вид, мило дете, се превръща в егоист. Капризно в желанията си, но все още непохватно в живота то набира сили,  губейки честността и чистота за да бъде като вас, като нас. Пренебрегва всичко... дори и собствените си желания, мечти.. Детето вече не е дете. Всъщност и то не знае какво е. Моралът, който някога го е спирал, сега е зачеркнат, за да направи път на глупостта... Е, аз не съм това дете? Не искам да бъда някой друг! Аз имам свой почерк, който ме отличава от вас.. Порцелановите!

сряда, 22 август 2012 г.

Скъпи сърцеразбивачо,


Пиша и изтривам.. Задрасквам и отново....Отново се намирам там, от където започнах. Все още съм изплашена от това, че чувствата ми не бяха достатъчни за теб, за мен, за двама ни. Изплашена съм, че сърцето ми не успя да ти даде всичко. То беше прекалено крехко и след всеки удар, който му причиняваше то продължи да те обича - макар и на парчета. Спомените, които ми остави са извор на болка, дълбока бездна на безутешна мъка и един остров на примирие и надежда. Знаеш ли, да бъда щастлива се оказа много по трудна задача.., много по трудна от тази да търся разбитата си на части душа разпръсната в пясъците копнежа - тази пустиня, това изоставено място, чиито герои остават все още без име..
Често ми казваше, никога да не търся любовта в днешния ден, защото тя остава заключена между стените на вчерашната утрин. Тогава не намирах смисъл, но сега намирам. Любовта ти никога не е съществувала. За теб тя е била нещо примитивно...Докато аз, аз живеех за всеки лъч надежда, който се прокрадваше от фалшивата ти усмивка.
Вечер след вечер възглавницата ми беше пропита от сълзи, размазана спирала, разлети обещания и фалшиви намерения. Но знаеш ли, всъщност свикнах без теб. Някак си се научих да живея без теб.
 Не си мисли, че те мразя. Напротив благодарна съм ти, че ме научи, че една истинска любов никога не би причинила болка. Тя боли единствено, когато я няма. Надявам се един ден да се научиш да обичаш, като буря, като сърна, като сърце.

четвъртък, 2 август 2012 г.

Взирам се в очи-огледала...показват единствено мен.
Не виждам белезите си...само лист с имена.
Жадувам за щастието скрито в усмивките им.
Вдишам и издишам...
Тази вечер ще заспя и ще забравя.
А утре ще се събудя за нови грешки..

Животът е ...

Животът  е спирала с върхове и спадове - така поне казват. Животът е като отиващ си петък и идващ понеделник. Живот са онези малки камъчета, които ни спъват, когато сме се засилили.. Животът е копнеж, мечта и най-често блян. Животът е приятелство, влюбване, целувки, въздишки и безмерно щастие. Животът е това, към което се стремим. Животът често е несправедлив и жесток. Не можеш да се откажеш от него или да го изживееш отново. Той е само един. Животът е най - ценният подарък. Животът е единствения начин да се научиш... да живееш!

понеделник, 30 юли 2012 г.

Музата ми

Музата ми си отиде.. този път завинаги. Но пък не съжалявам за нищо. Целият този блог се превърна в неин отдушник. А аз продължавам напред.. Повече няма да пиша за разбити сърца, защото моето все още тупти.  От време на то спира, но това е от щастие, а не от сълзи.Затварям в кутия старите спомени и копнежи и продължавам да мечтая. Защо ли? Защото все още съм жива.

събота, 14 юли 2012 г.

Лято е..


Лято е, а не го усещам такова.
Топло е, но не усещам лъчите дори.
Мечтите ми- те са част от  зимните дни.
Иска ми се, да имам детско безгрижие,
с безбройните сини мечти.
Лято е..









неделя, 8 юли 2012 г.

Последно сбогом, мили Дядо!

Трудно ми е да осъзная, че вече няма да си до нас... Иска ми се да вярвам, че всичко това е просто кошмар...Лош сън..
Случва се.. Когато от теб завинаги си отиде близък човек, в първите минути сякаш се парализираш.. Не усещаш нито болката, нито емоциите. За минути целият свят се сгромолясва върху плещите ти. Връхлитат те спомени и въпроси, че това е просто лоша шега. Искаш да се разпаднеш...на стотици, хиляди миниатюрни парченца. Оглеждаш се! Виждаш болката. Риданията. Сълзите. Поглеждаш изстиналата плът и се питаш "Защо точно той си отиде? Защо? Защо?", а веднага след тези мъчителни въпроси идва и болката - тъпа и продължителна. Потича и първата сълза, след нея знаеш, че ще последват втора и трета.. Хаоса, който вилнее в главата ти за миг спира.. Пред очите ти изникват спомени. Усещаш неговата топла прегръдка. Минавайки, през всеки един се чувстваш все по - празна... Чуваш как той казва "Горд съм с любимата ми внучка" и всичко в теб просто се разпада... Търсиш копчето за "повторение", но за съжаление откриваш, че няма такова. Мислено превърташ лентата и продължаваш, напред до днешния ден. Не искаш да идва краят, но знаеш, че е неизбежно. Виждаш го студен, със сърце отдавна спряло да бие, но и забелязваш усмивката - да онази голяма и искрена усмивка, която той никога не пестеше. Тя се бе запечатала на лицето му. Поглеждаш го и си мислиш "Той просто е заспал, сега ще се събуди". Студенината, която лъха от неподвижното му тяло, те връща отново в реалността. Него го няма!
Редят се хора. Отдават почит, погалват темето му. Целуват ръката му и поставят цветя. А той все още спи и им се усмихва, казвайки " Скоро, ще се върна.. Ще видите! Ще се излекувам! Имайте вяра!". Знаеш, че е лъжа. Неистово се молиш да се върне! Целувка за спомен - последният, който ще ти остане ...и Поклон! 
Искаш отново да си малко момиченце и той да е  при теб.. Да те учи да караш колело, да ти помага с четенето и писането, да те посреща от училище с усмивка и бащина прегръдка.
Посвещавам тези редове на един грижовен и всеотдаен човек! Прекрасен баща и дядо! Човек, който умееше да цени малките неща. Такъв, който беше обединител на различни характери. Такъв, който познаваше прошката .. И който направи от нас достойни хора! 


О,Дядо!
Отиде си от нас.
Очите ми, те тихичко ридаят,
и спомням си как ти казваше преди,
живота - той е радост и тъги.

Надеждата, че спиш - се изпарява.
Нощта и тя бързо отминава.
Спомням си  как бе ти най-достойния човек,
и моля се след време и аз да бъда като теб.

Не са ми нужни нито думи, нито жестове дори
да пазя твоя спомен,
за истинската обич,
която ти не пестеше да дариш!


 Поклон пред светлата ти памет!





сряда, 27 юни 2012 г.

Успях

Щастлива съм! Дадох най - доброто от себе си и успях! Преборих се с единственото нещо, което бе застанало на пътя ми... ДА! Преборих себе си! Намерих съвършенството в собствените си очи и  разбрах, че всичко което правим е огледало на силата, която е заключена в нас. Отключим ли я, една единствена дума би променила изцяло живота ни към по - добро.
И макар да съзнавам, че пиша нещо несвързано се радвам, че имам възможността да споделя с вас, че надвих онази на моменти ленива част от моя характер и доказах какво мога!


вторник, 19 юни 2012 г.

Понякога

Понякога съм толкова близо до целта, която съм си поставила...
Виждам я.
Усещам я.
Мога да почувствам насладата, която тя ми носи..
Чувствам се победител.
За пръв път. От толкова време...
Но понякога всичко това е твърде относително..
Почти нереално.
Понякога? Кога ли?


неделя, 3 юни 2012 г.

Не мога

Не мога да забравям - щастие или болка....
Не мога да се правя, че няма нищо, което да ме сломи, макар че над главата ми черният облак става все по - голям и по-голям...
Не мога да лъжа себе си, че всичко е нормално, когато съм на границата между отчаянието и лудостта.
Не мога да говоря... за проблемите си, за копнежите си, за онова което ме вдъхновява.
Не мога да си се представя без теб.. Нима съществува човек без сърце.
И колкото повече мисля за това, което не мога толкава повече си казвам .. - "Не мога!"

Нюанси

Вечер като всяка друга! Уж всичко е толкова нормално, а в главата ми е някакъв ад.. Глупави мисли, противоречиви въпроси, думи с препинателни знаци.. От всичко по много! Поезия и проза в едно! Опитвам се правилно да начертая линиите на живота си..Напразно! Самата аз не зная от къде да започна.. От началото разбира се - Що за въпрос? Само, че къде е началото? Твърде много лица.. И всичките са навързани.. И всеки се бори - доказва на себе си колко е недостижим.Кръговрат! Всички са се изпокрили - прибират своите платна.... Да, някои от тях са недовършени, но и те не знаят как да продължат. И аз какво? Обличам пак сивите си дрехи с надеждата, че ще покоря света... Глупачка, наивница или луда? Коя от тях съм аз?
П.П. Това е текст, който описва цялото ми състояние.. Може да е хаотично, на моменти несвързано, но това са нещата, които не ми дават мира..


петък, 11 май 2012 г.

Като клечка кибрит


Клечка кибрит, разпалена от моите сълзи.

Поглеждам назад.. Това ли си ти?
Страст не долавям,
а лицето ми под дъждовната песен жално скърби.

Навън е есен, ала сърцето ми за пролет мечтае,
и дъждът, който тихо вали,
отми местата,
през които минахме преди.

Клечка кибрит, разпалена от моите сълзи.
Изгоряла от нежност...
Прекършена надве,натри.
Търси покоя,който ти някога и дари.

Като клечка кибрит,
бавно в пламъка си изгорях..
Но не от обич,
а от страх.



събота, 28 април 2012 г.

Когато дойде краят

Не за пръв път пиша в блога си със сълзи на очите. Цяла една седмица се опитах да ги потискам, като си мислих, че те ще изчезнат. Цяла една седмица се криех зад маска с "голяма и топла усмивка". Тя стопляше всички освен мен. Реших, че ще е добре да оставя проблемите, които имах на заден план и да "помагам" на хората в техните житейски приживелици.. Чувствах се добре, до момента, в който не останех сама със себе си. Тогава, тогава всичко идва накуп. Връхлита те с огромна сила...Чувствам се безпомощна, на моменти луда...Спомени, усмивки, разбити сърца, сълзи и още разбити сърца. Всичко е толкова реално, като в приказка. Само, че принцесата остава сама, разбирайки колко наивна и глупава е била. А злата сестра "получава" принца. Не ти звучи като приказка, нали? Може би защото не е... Това е реалността!
Питам се "Кога започна и кога ще свърши всичко?"..."Кога станах героиня от нереален роман?".. Мисля, че няма нужда да казвам кога започна. Ти беше виновникът с главно "В". По важно е кога ще свърши?...
Ще свърши едва, когато ти дам крила да полетиш, без оковите на моята любов. 
Ще свърши едва, когато разбера, че ти не си за мен.
Ще свърши едва, когато престана да се надявам на чудо..
                                                                        ***
А може би не искам да свърши..




понеделник, 16 април 2012 г.

По залез


Срещате се случайно, по залез.

Замечтано, тя с поглед гали света.
Искаш да положиш глава на нейното рамо,
и да забравиш за всяка тъга.
Но ето виж друг мъж при нея пристига.
Държи букет във ръка.
Нежно на пръсти я вдига,
целувайки страстно всяка нейна страна.
Сърцето ти навярно разбито остава.
Сравняваш...
Чудиш как той вниманието ѝ получава.
И забравяш, че не ти, а той я направи такава,
най - щастливата жена на света.



вторник, 10 април 2012 г.

***

Навярно се "чудиш как оцелява Тя?" - трудно, но все пак го прави... Тя е изградена от толкова много слабости, които я правят силна. На моменти е безнадежден романтик, страхливка, несигурна и толкова разсеяна. Иска ѝ се да бъде герой от роман на Остин, макар да казва, че са и твърде "сладникави". Понякога е изгубена в своите вятърничави мечти (типично за нея). Стигала е не веднъж до дъното и макар да знае, че пътя е само нагоре тя просто спира - спира да се бори и остава безмълвна. По - лесно ѝ е! Мрази очите си, защото винаги издават, когато е тъжна. Винаги чака и ще продължава да чака! Спомням си, когато разбиха сърцето ѝ дори не заплака.. Дъждът, който валеше дори не и пречеше. Просто седна на една пейка под една улична лампа. За да види той, че Тя ще продължи да го чака. Има приятели. Не са много, но знае, че те ще са там за нея. Иска ѝ се да се научи да си тръгва, тогава когато присъствието ѝ става излишно. Алергична е  към любов - престорена любов. Иска истинска, но някак повече ѝ отива състоянието "свободен електрон". Колкото ѝ да отрича миналото е нейното бъдеще, защото то съдържа отговорите на всичките грешки, които е допуснала...
И ако отново се  "чудиш как оцелява Тя?", знай че отговора не е се крие в тези редове. Самата Тя не знае..Самата аз все още ги търся..

неделя, 1 април 2012 г.

Пролетно

Дъждовна мелодия, празна стая и светлина идваща от уличната лампа.
 Усещам малка промяна.. В себе си. 
Първият пролетен дъжд, сякаш отми натрупания песимизъм и фалшивите захарни чувства.
 Мисля, че съм готова за прераждане.. Твърде дълго зимата вилнееше в сърцето ми.
 Твърде дълго то бе парченце лед. Готова съм за нещо ново, нещо с което да създам едно ново бъдеще, и с усмивка да гледам на мразовитото минало.
Готова съм да допусна пролетта в съзнанието си.. 
              Как мечтая за истински пролетен рай! 

Наказанието - || част

Първа част...

Освен дразнещото си поведение, сега той се правеше и на мачо.

- Благодаря, но ще трябва да откажа. Мама ме е учила да не говоря с непознати, а също така да не приемам никакви подаръци или в случая почерпки...- беше ми неприятно да разговаряме. Молех се да е уловил иронията в думите ми и да ме остави на мира. Вместо, обаче всичките мои надежди той продължи, подавайки ръката си.

- Тогава нека се запознаем. Аз съм Джим!
За миг погледите ни неволно се спряха един в друг. Искаше ми се да избягам. Имаше нещо в него, което ме плашеше.. Дали трябваше да си тръгна?
 Сега, докато ви споделям този разказ аз знам отговора на  въпроса, но тогава, точно тогава в този момент се запознах с човекът, който по-късно щеше да ми покаже какво е обич, без буквата "о" и какво всъщност е живот.. Но нека не избързвам с разказа.
-Аз съм Натали.. - казах, подавайки също ръка. Той не я пое, потупа ме по рамото и мина от вътрешната страна на бара... Унижението, което изпитах днес ми дойде в повече - първо петното от кафе, арогантното държание, а сега и това. Имах чувството, че цвета на кожата ми приличаше на домат.. Без да му мисля, грабнах палтото от стола и се запътих към вкъщи. Не усещах дъжда. Просто вървях. Гневът, който изпитвах беше неоснователен, но все пак тайничко се молех за още една среща, която "да обърне резултата". Цялата бях прогизнала. Отключих. Следите от парфюма ми се бяха запечатали по стените. Запътих се право към банята. Имах нужда от душ, който да отмие натрупаните негативни случки. Редуването на топла и студена вода ме освежи, но въпреки това не спирах да мисля за случилото се. Вярно, не е нищо особено - може би това се е случвало и на теб мили читателю, и все пак... Водата прегърна всяка извивка на тялото ми. Беше ми уютно и топло...
След като се изсуших реших, че е време да се обадя на една от колежките в университета, но никъде не открих чантата си. " Трябва да е останала на секцията в коридора или пък на масичката в кухнята."- помислих си. -" Няма начин да съм я забравила в кафето...". Лутайки се от стая в стая, като муха без глава, чух домашния телефон да звъни.
-Хей, Натали! Не беше трудно да открия адреса и телефона ти! Мисля, че не започнахме добре това наше познанство.. Какво ще кажеш аз да те почерпя с кафе, а ти да си вземеш нещата, които си забравила при мен.. - веднага познах този глас. Глас, който ме отвращаваше.. Мразех тази нотка на високомерие и самоувереност.
- Добре! Едно кафе какво толкова.. Вземи ме в 7 часа. Живея на..
- Знам къде живееш. Пише го на личната ти карта
- Ровил си в чантата ми? - Бях на ръба да затворя телефонната слушалка. Едно от нещата, които мразех беше прекрачването на границата за лично пространство.
- Все пак трябваше да проверя, на кого са тези вещи... - беше прав и все пак..- Добре до 7!
Не последва никакъв отговор от другата страна.. Беше затворил! Самоуверен кретен! Единственото, което ми оставяше е да се приготвя и да изчакам стрелките на часовника да отмерят уговорения час...

вторник, 27 март 2012 г.

Защо..

Точно, когато си мисля, че съм те забравила ти се появяваш изневиделица, напомняйки ми, че все още съществуваш...
Защо..когато имам една причина да съм щастлива, ти ми даваш 101 за да не съм и да продължа да римувам.
Защо..винаги търся някой като теб.
Защо.. не успявам да продължа напред.
Защо.. в сянката на миналото, аз очаквам бъдещето да се крие.
Защо.. съм влюбена в сърце, което отдавна за мене не бие.
Защо..Защо...Защо?



неделя, 25 март 2012 г.

Срещи


Загубихме следите си още преди да се опознаем!.. Всъщност, съдбата има невероятно чувство за хумор... Винаги ни прави малки, но запомнящи се срещи - е поне за мен са такива. Например вчера! О да!.. "Пътувах към училище с обичайния рейс - този, който винаги успявах да хвана и този в който ти мразиш да се качваш. Стоях загледана в прозореца. Оставях сградите зад мен бавно да отминават. За пръв път от толкова време мислите ми бях подредени и организирани. Обикновено са разпилени хаотично.Странно! Приближавайки, поредната спирка те забелязах.. Беше впил поглед в пространството, кръстосал ръце пред гърди. Качи се. Имаше толкова свободни места, но ти избра да седнеш до мен. Не ме забеляза, дори не ме погледна - просто се усмихна, навярно на себе си. Мина доста време от последната ни среща. Тогава просто си казахме няколко думи, разминавайки се. Да! Така общувахме с теб. От разстояние... Въпреки, че изразите които използвахме един за друг бяха на моменти груби. Те летяха с голяма сила. Удряха все на едно и също място...Право в целта! Ти ликуваше, а аз се опитвах да не рухна.. Използвах маски! Хубаво, е че винаги си нося резервни... Но когато беше до мен в рейса, видях колко бе глупаво всичко това... Беше глупаво, че те обичах, беше глупаво, че играехме една игра на думи, но с различни правила. Погледнах те право в очите.. Нещо, което никога не правех, когато бях в близост до теб. И го нямаше.. Чувството за пеперуди в стомаха беше изчезнало.. Нямаше и сърцебиене..Тогава осъзнах, че с времето чувствата от несподелената ми любов се бяха изпарили. Мислех и говорих за теб по навик.. Навик, с който свикнах да живея, но в който не влагах емоции.Не те обичах, бях свикнала с твоето присъствие. Знам, че вече няма да съм същия човек, защото в мен остана малко от теб. Може би е време да те оставя да си тръгнеш. Време е да полетиш свободен, без оковите на моите чувства. Може би това бе нашата последна среща! Само времето знае..."




вторник, 28 февруари 2012 г.

Объркана поезия


Все ми липсва нещо.

И времето стремглаво върви.
Моменти във рамка,
без смях, без мечти.
Разказваме вицове.
Иронично нали?
Ту за ръце държим се,
ту поглеждаме настрани.
И пак времето стремглаво върви.
За мене.
За теб.
И за двама ни.
Аз крада от твоите усмивки,
ти от моите сълзи.
А времето върви ли, върви.
И зная, че дори да си тук
мен все още ще ме боли...
               ***
Все ми липсва нещо.
И времето стремглаво върви...

неделя, 26 февруари 2012 г.

Наказанието - | част

''-Имали ли сте моменти, когато всичко изглежда съвършено? Сякаш имате всичко, от което се нуждаете - дом в който се чувствате сигурни, мъж, който ви обича въпреки несъвършенствата и дете, на което да посветите живота си...
А имали ли сте моменти, когато съдбата ви е правила напук - отмъщава ви, задето сте се  чувствали, като главен героя на собствения си роман... Осъжда ви на самота и от този ден вие сте не сте никой!.. Аз съм Натали Фостър и това е моята история....''
2000 г.

Беше една от онези мрачни сутринни. Тежки капки дъжд падаха върху прозорците. Гонеха се, а после се сливаха в едно. Вятърът бушуваше върху покрива на къщата. Песента, която изпълняваше беше грозна, без никаква хармония..Само едно страшно, дразнещо бучене. Дърветата се огъваха ту на ляво, ту на дясно. Огромна светкавица озари небето. Чу се далечен кучешки лай прекъснат от мощен тътен. Сякаш небето се разтвори, за да прибере всички блуждаещи безцелно души.  На няколко пъти отворих входната врата. Боях се да излезна... Дъжда се усили. Погледнах часовника. Отново закъснявах за лекции. Взех чадъра си и прекрачих прага. Дъжда ми подейства някак освежаващо. Светкавиците не ми пречеха. - представих си, че озаряват пътя, по който вървя. Единствено времето ми беше враг, затова побързах. Неволно се блъснах, в човек вървящ срещу мен. Чашата с кафе, която държеше полетя право върху моите дрехи.
- Извинете ме! Трябваше да бъда по-внимателен. - каза мъжът. Беше висок, много висок. Имаше черна коса. И странна татуировка на врата.
- О... Не е ваша вината.. - едва това успях да кажа. Вътрешно обаче ми идваше да му се разкрещя. И вместо да се опита да ми помогне, той отмина усмихвайки се нагло. Не исках, да се обръщам след него - сякаш щях да моля за внимание. Трябваше да се почистя, но не в университета. Огледах се. На следващата пресечка имаше кафе. Идеално! Кафето не беше голямо, но беше уютно. Седнах на бара. Оставих чантата си на отсрещния стол. Нямаше никой наоколо. Чу се звук на отваряща се врата.
- И ако това не е момичето, което залях преди броени минути с кафе.. - проехтя мъжки глас зад гърба ми. - Да не би да ме следиш? До сега не съм те виждал тук.
Погледнах го!Исках да покажа безразличието си. Негодник! Усетил раздразнението ми, той продължи да ме гледа, опитвайки се да разбере какви мисли минават през главата ми. След дългата пауза, той заговори:
- Е, не бъди такова лимонче. Нека те почерпя с кафе - за сметка на заведението..
                                                                  ***


вторник, 21 февруари 2012 г.

За живота, за грешките.. или просто една объркана изповед


Живота, който водя прилича на една спирала - ту съм на върха, ту съм на дъното. Край няма! Пътя, по който съм поела съвсем не е гладък и равен... Все избирам стръмни пътечки с много, много тръни.Успявам да избегна големите препятствия и подценявайки малките, винаги изпадам с едно състояние на безтегловност - трудно е да го опиша с думи... Правя грешки, много грешки, за които и до днес си плащам. Опитвам се да ги приемам, като се заблуждавам с думите "Човек съм - греша!". Опитвам се да си простя, но как да го направя след като човекът до мен не ми е простил. И все опитвам нещо.. Ако ме попитате, каква грешка направих днес знайте, че отговора ще бъде безкраен. Но това, което най - ясно изпъква в съзнанието ми е, че ѝ днешния ден си замина, без аз да съм направила нещо значимо, за себе си. Все се правя на герой - то не беше Супермен, то не беше Зоро.. Занимавам се с проблемите на хората, опитвайки се да се издигна в очите им или май е по правилно е да кажа "за да им се харесам!". Искам да помагам дори, когато никой не моли за помощ... И отново греша - ден след ден! А как мечтая за добър край и на моята история! Как мечтая да бъда оценена! Как мечтая да поправя живота си! Не си мислите, че искам много - просто искам един по - добър старт. Иска ми се утре, да имам време да се огледам около себе си и да почувствам, не онова чувство за вина, породено от поредната грешка, а искам да почувствам "пътя" даващ ми ново начало за живот. Иска ми се утре, да не виждам болката, която са причинили думите ми по лицата на хората.. Иска ми се да видя прошката в очите им. Иска ми се да не греша! НИКОГА!

понеделник, 20 февруари 2012 г.

Музика или просто..Уитни!

"I hope 
life treats you kind 
And I hope 
you have all you've dreamed of 
And I wish you joy 
and happiness 
But above all this 
I wish you love"

Има музика и МУЗИКА... Единият тип е както се казва "за маса", а другият е музика за сърцето и душата. Тази, която те кара да се почувстваш, да се докоснеш до съвършенството, да откриеш красотата във всяка една дума, да изключиш за миг тази сива реалност и да се слееш с нотите... Докато слушам тази песен, мисля че всичко, което ще напиша ще бъде излишно, а на моменти дори глупаво... Бих Ви посъветвала единствено да отворите сетивата си, да затворите очи и да оставите песента сама да говори за себе си...

Перфектен...

Наскоро една моя приятелка ме попита "Как трябва да изглежда перфектното момче?", не се замислих и отговорът ми беше повърхностен...Сещате се  - черна коса, сини очи и така нататък... Всъщност представата ми за перфектното момче е дълеч по - различна...
За "перфектен" не считам купчина мускули, събрани на куп.. Перфектен е този, който има силата да обича истински.
 Цвета на очите не е важен - зелени, кафяви, сини, черни.. Перфектен е този, който търси с поглед моя силует, а щом се срещнем сякаш нищо друго няма значение.
Перфектен не е този, който има скъпи дрехи, а този който е готов да остане без тях помагайки ми да се стопля.
Перфектен, не е този, който има много къщи, коли.. Перфектен е този, който ме кара да се чувствам защитена, макар и да нямам покрив над главата си.
Перфектен, не е този, който ме засипва с куп подаръци..Перфектен е този, който улавя мига за да се почувствам специална...
Перфектен...
Перфектен..
Перфектен.

Мога да изброявам до утре качествата за "перфектния", но в крайна сметка знам, че той не съществува. Той е плод на моето въображение. Той е нещо, което сърцето ми отчаяно иска. Той е просто блян, който сякаш никога няма да достигна..Той - "Перфектния" - е моята слабост и единствено нещо, което никога няма да имам!

събота, 18 февруари 2012 г.

Каменното сърце

       Винаги съм твърдяла, че понякога децата разбират по-добре от възрастните. Усещат, когато си тъжен и щастлив, когато плачеш от радост и когато сълзите са единственото истинско нещо в живота ти..
        Беше последната сряда от месеца. Бях щастлива, защото успях да взема и последния изпит за тази година. След толкова много учене, безсънни нощи и кафе в промишлено количество можех да си отдъхна, не само защото съм се справила, а и защото бях удовлетворена . Започвайки, да събирам багажа си от квартирата, телефона ми позвъня. Беше Алекс - най-добрият ми приятел. Той бе човека, който вярваше в мен дори, когато се провалях. Той бе човека, който връщаше изгубената ми усмивка.Той бе истински приятел.
- Хей, Диди! Нека днес се помотаем заедно..да разтоварим.. Съгласна ли си?
- Идеята ми звучи добре. Ще пооправя малко и ще те чакам в четири пред фонтаните.
-Чудесно! Дочуване!
Бях щастлива, че ще прекарам деня с него. Събрах нещата си, поставяйки ги в големия черен куфар. Реших да сложа черни джинси в комбинация с синьо сако. Докато вървях, си спомних за детството и за приятелството ми с Алекс. Още от малки бяхме заедно, планирайки нашето общо съжителство. Мечтаехме за едни и същи неща. Стъпвахме с бавни и сигурни крачки по пътеката на живота. Приятелството ни беше съвършено - без недоизказани думи, без лицемерие и завист. Когато бяхме заедно виждах през неговите очи, чувствах със сърцето му и говорих с душата му. Той беше съвършената Аз. Неусетно, потънала в спомени бях пристигнала на уговореното място. Около фонтана играеха деца,  нагазили с босичките си крачета във водата. Те се радваха на слънчевите лъчи, на своето безгрижие. Бяха свободни като птиците - прелитаха тук там, носейки радост на хора като мен. Алекс закъсняваше. Беше необичайно за него, затова седнах на една пейка. Близо до мен, бях две дечица - момиченце и момченце.. Момиченцето държеше в ръцете си малко камъче, което имаше формата на сърце. С голяма наслада те изучаваха камъчето. Поглеждайки, момиченцето познах себе си... А момченцето, толкова приличаше на Алекс - имаше същата усмивка, поглед и жестове. Но преди да изпадна в транса на отминалите дни, Алекс ме изненада прегръщайки ме изотзад. Разсмях се, и го прегърнах отвръщайки на поздрава му. Забелязах, че децата веднага впериха любопитните си погледи в нас.
- Колко се радвам да те видя, Диди! Има ли нещо, което трябва да ми кажеш? - попита Алекс с онази негова прекрасна усмивка.
- Да! Познай, кой взе изпита с отлична оценка?
- Не, съм се съмнявал в теб... - за миг той спря да говори. Знаех, че крие нещо от мен в момента, в който сведе поглед. - Трябва да ти кажа нещо.. Но преди това нека купя  сладоледи. Този път аз черпя!
- Окей! Но ще те изчакам тук! Тези обувки са толкова неудобни.
Проследих с поглед Алекс. Усетих аромата на парфюма му. Усмихнах се, с молбата да се върне бързо. Изведнъж момиченцето от преди малко, дойде при мен. Не каза нищо. А просто отвори ръчичката си и ми подаде камъчето с формата на сърце.
- Красиво е! - едва казах. Не разбирах защо е дошла. Тогава тя, заговори със глас на ангелче..
- Видях, как гледаш момчето, което беше до теб. Ти го обичаш и отдавна твоето сърце принадлежи на него. Затова аз ти подарявам това малко каменно сърчице.. Вярно, с него не можеш да чувстваш, но ще имаш сърце.. - докато успея да кажа, каквото и да е момиченцето побягна, развявайки русите си къдрави косички. Шокирах се. Беше странно, как едно малко дете успя да разгадае най - съкровената ми тайна. Аз не го обичах, той беше всичко за мен. Той бе целият ми живот. Той бе моя незчерпаем източник на живот, но не си мислете, че съм прекарала всичките си тези години в съжаление, защото не мога, а и нямам сили да призная чувствата си.. Напротив - излизала съм с много и различни мъже, обичала съм ги, но не с онази чиста и истинска любов, с която обичам Алекс. Чувствата, които изпитвах не бяха мимолетни - те бяха със здравината на диамант.  Потънала в размисли не усетих, кога Алекс се върна, носейки от любимият ми ванилов сладолед, поръсен с шоколадови пръчици.
- Хей, за минута изчезнах и ти посърна.. - каза той шеговито - но знам, че това което ще ти споделя ще те разведри.
- Е, разказвай.. - отвърнах, с престорена ведрост.
- Е, добре.. Преди няколко дни, се запознах с едно момиче. Студентка, втора година в нашия университет. Тя е мила, грижовна, красива, истинска.. Тя е просто всичко, което съм търсел.
Усетих, леко но много силно пробождане в сърцето. Не се случваше за пръв път. Винаги, когато той ми разказваше за поредната си любов се късаше нова струна и мелодията на сърцето ми звучеше еднообразно, чак дразнещо. Беше болезнено... Докато го слушах, си помислих, че ще му мине. Вдигайки поглед, обаче, разбрах че  не е увлечение за ден - два. Чувствата му бяха истински, намеренията сериозни, а любовта - тя струеше от всяка една част на тялото му. Радвах се, за него. Неговото щастие щеше да бъде и мое, макар и не така както ми се искаше..
Останалата част от деня ми се губи. Не помнех, за какво разговаряхме, дали се смеехме и дали въобще разговаряхме. Не помнех нищо. На път за вкъщи, ми направи впечатление, че държа в ръката си малкото каменно сърчице. И осъзнах, че момиченцето беше право - аз имах нужда от ново сърце, от нова песен която то да запее...Трябва ми просто време! За да свикна или може би за да се науча да лекувам раните, които си създавам единствено по моя вина!"
Макар и банален, това е краят на историята.. Така, че мили читателю приеми този мой съвет:                " Довери се на едно дете, колкото и глупаво да изглежда! Защото те не виждат със очите, а със сърцата си..."

неделя, 12 февруари 2012 г.

От мен-за мен

Какъв ден беше днешният! Емоционален ? Да - определено не липсваха емоции - както положителни, така и отрицателни. Днес, аз направих няколко важни открития, открития, които ми помогнаха да израстна, както духовно така и на години. И за да не се задълбочавам в излишни приказки, за живoта и всичко на около, просто ще споделя това, което научих.
Днешният ден ми показа, че всичко е възможно, стига наистина да повярваш \ и теб П., имам в предвид\.
Днешният ден ми показа, кои хора всъщност мога да наричам приятели с главно П. Въпреки студа, въпреки снега, те станаха, част от този красив ден, и именно те го направиха такъв. Обичам ви!
Днешният ден е денят ми даде един нов аксесоар, който с времето бях спряла да нося. Усмивката! Сякаш с всичките тези тийн-драми, бях забравила какво е да се усмихвам, бях забравила какво е щастие и как изглежда човек, когато е щастлив. Той сияе, не външно, а вътрешно.
Днешният ми даде нови сили да се боря за това ,което желая - сили, които ще използвам разумно!

Макар и малко, тези открития поставят основите, на човека който ще бъда или поне този, който се надявам да бъда. И за да бъде истински рожден ден, ще си пожелая следното.. не мъже и коли..
Пожелавам си само: Да открия себе си - направя ли го ще бъда човек, а не същество! 

вторник, 7 февруари 2012 г.


Достойнството
„Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край?
Какво е човешкото достойнство? Човешкото достойнство е едно от най-висшите морални качества. Благодарение на това качество можем да съдим що за човек стои пред нас. За съжаление, в днешно време все по-малко хора могат да се нарекат достойни, защото достойният човек има висока ценностна система и чест. . Според някои, уникалноста на достойнството на човека се изразява главно с уважението към околните. Да носиш отговорност както за постъпките , така и делата си като не се срамуваш от това което си направил или изрекъл. Според други, достойнството, освен уважение към околните, е и себеуважение т.е. да възприемаш себе си правилно, без да надценяваш своята значимост. Философи като Кант, Цицерон и Русо расъждават на дълго и на широко за достойнството, стигайки до извода, че то е абсолютната ни цел в живота. Без него ние няма да се различаваме от животните. Достойнство е израстването на човешкото същество над законите на джунглата. Всеки може с лека ръка да махне над даден проблем казвайки „Това не ме интересува”, но има  хора, които откликват на чуждите проблеми приемайки ги като свои борейки се за осъществяването им без да очакват някаква награда. Примери, колкото щеш. И все пак един такъв пример за достойно съществуване бе Теодора Захариева. Може би малцина от нас знаят коя е тази жена, но с ръка на сърцето мога да кажа, че това е пример за достойно живял, достойно боледувал и за достойно починал човек. Въпреки своята болест тя нито за миг не  предаде своята ценностна система, помагаше на всеки, който се нуждаеше помощ и победи, не болестта, а всички нас с нашето равнодушие.                                         
Казано накратко, достойнството не е само приложение към нашата система от ценности. То е съвкупността от думите и делата изграждащи нашата личност.
 П.П.. Това е едно есе по етика - написано е сухо, без нужната емоционалност.. но смятам, че съм успяла да покажа какво означа достоен човек!
Софи

неделя, 5 февруари 2012 г.

Твоят рожден ден..и моето признание!


Н
е знам кога ще намеря подходящи думи, подходящо време, подходящо място освен сега... Пиша и трия.. Пълен хаос цари в главата ми, думите ми се изплъзват - политат някъде в безкрая... Чаках, този ден, Твоят рожден ден, за да мога да напиша всичко, което ми се искаше да ти кажа - през цялата тази година... И макар да знам, че тази изповед ще се изгуби някъде в пространството .... се чувствам длъжна да го напиша - не заради теб, а заради себе си..

Иска ми се да ти кажа толкова много неща, но усещам как времето преминава през мен, сякаш живея единствено в сянката на миналото..
Иска ми се да ме беше допуснал, в твоя живот.. да опозная всички онези твои съвършенства и несъвършенства..Да стана част от тях.
Иска ми се да бях усетила всяко твое движение..всяка твоя мисъл да стане моя..
Иска ми се да можех да чуя дълбокият ти мелодичен глас.. Да можех да уловя всяка една нота, а после да ги подредя в композиция...
Иска ми се да можех да те докосна.. Да усетя всяка една извивка на лицето и тялото ти, да погледна в дълбоките ти зелени очи и да се удавя.... от спокойствие.
Иска ми се да можех да съм до теб докато заспиваш... Да видя онова детско и сладко изражение, което ме омагьосва отново и отново.
Иска ми се да можех да видя какво става в главата, в живота ти... Дали всичко е в пълна хармония или е един безпорядък, който от ден на ден става все по-голям..?
Иска ми се да можех да разбера, какво те влече.. освен музиката.. за какво говориш с твоите приятели, какви са твоите копнежи ... мечти.
Иска ми се да знаех за каква ме мислиш... поредното момиче, елементарна, скучна..Каква?...Бих се съгласила на всичко..бих се променила.. стига да беше пожелал. Можех да стана спокойна, бистра река, сбъдваща всяко твое желание...или пък океан, дълбок и бурен, който чува и вижда... Всичко!..
Но ти не прояви интерес... А може би аз не бях достатъчно настоятелна! И сега искам реванш .. Защо ми е?...За нещо, което отдавна не ми принадлежи.. Да бях страхливка!Беше ме страх от това, че ще ми се присмееш, отхвърлиш или просто ще ме игнорираш - нещо, което са правили много преди теб.. Беше ме страх да те погледна в очите - затова почти винаги свеждах поглед. Беше ме страх  да дишам около теб, беше ме страх дори и от самата себе си...Но хората правилно са казали  " Кой каквото си направи, друг неможе да му го причини?" - и може би са прави... Но искам да знаеш едно! Ти се появи изневиделица в живота ми. Преобърна го до основи.. За моменти ме накара да се чувствам специална и да благодарение на теб, аз разцъфнах - бях по - добър човек. Бях влюбена!... Благодарение на теб научих, че за всяко нещо трябва да се бориш, с всички сили... Благодаря ти!.. И макар, че изписах хиляди ненужни редове ето го и моето пожелание - простичко, но от сърце..
" Пожелавам ти, да намериш своя път!  Пожелавам ти да си щастлив! Пожелавам ти всичко онова, което не може да се опише с думи, а единствено може да се усети със сърцето!"
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! 
Софи

сряда, 1 февруари 2012 г.

Някой като теб...

... Може би от часове се мъча да заспя.. Въртя се.. Поглеждам часовника - сякаш времето е спряло и тези стрелки не помръдват. Нещо не ми дава мира.. В главата ми започват да се блъскат сцени от миналото, без никаква хронология, като изрязана лента на стар филм. И на всякъде, във всеки един момент аз те виждам.. Стоиш на същото място,както в деня на нашата среща. Усмихваш ми се, а после поглеждаш към нея. Прегръщаш я нежно, като едно крехко цвете. Поливаш я с безброй милувки и тръгвате.. Не завивате в различни посоки, а поемате по един и същи път - път без отклонения, път на щастието.. Чак сега осъзнавам каква страхливка бях! Страхливка, която се уплаши от завоя.. и вместо да продължи с теб тя пое сама, стигайки до една улица без изход.., а ти ти просто продължи... Не ревнувам! Не желая нищо! Просто се надявам тя да ти даде щастието, което аз не успях.. И все пак аз ще се опитам да намеря някой като теб - някой, който имах и който само за миг изгубих!
Софи 

петък, 27 януари 2012 г.

Какво щеше да стане ако...?


"Защо?"-Ще ме попитате вие, още щом видите заглавието на тази история. Ще се присмеете, че съм дръзнала да говоря за "любовта"- тази, до която не съм се докоснала истински. Ще се присмеете, че говоря за нещо, което може би не разбирам добре...Мога да отговоря на вашите критики , но отговора ще бъде само за тези които са готови да ме изслушат до край, за тези които са готови да приемат тази малка истина единствено със сърцата си...в противен случай аз просто  ще замълча.
И все пак... 
"Връщах се от работа. Уличното осветление осветяваше всяко едно кътче на тясната уличка. Нямаше жива душа. Бях погълната от тишината и спокойствието на топлата септемврийска нощ. В един миг обаче сетивата ми се изостриха. От начало не разбрах причината, но обонянието ми долови нещо ново, нещо истинско, силно и греховно. Започнах да вървя все по-бързо, водена от това ухание, което беше истинска наслада за тялото ми. Като хищник преследвах своята жертва...Зрението ми засече силуета. Беше ТОЙ. Познах го. В ръцете си носеше черно кожено яке, прилепналите червени джинси очертаваха всяка една извивка на тялото му. Толкова мъжествена и страстна. Заслушах се в стъпките му. Невъзможно нали?!Но в нощ като тази, сякаш ние жените можехме да бъдем по-силният пол...Стъпките му бяха съвършено ритмични. Те бяха нова напълно непозната мелодия за ушите ми. ТОЙ спря. Наведе се над едно такси и само след миг изчезна от погледа ми...
Не успях да го видя. Но всичко в мен се надигна. Инстинктите ми подсказваха, че ще го видя отново и тази среща ще бъде решаваща..Защото знаех, че е ТОЙ - единственият!..
Отново всичко се успокои. Но цялото ми същество копнееше за този мирис.
И ето, днес ГО срещам случайно...
Цялото ми същество отново потъна в този страстен екстаз. Сякаш всичко отново беше изчезнало. Съществувахме само аз и този загадъчен мъж. Само ние двамата..Не можех да пропусна втория шанс, който ми предостави съдбата. Запътих се към него твърдо решена, че трябва да кажа нещо, каквото и да е, колкото и да беше глупаво.
-Извинете!? Знаете ли, дали наблизо има банкомат – „банкомат”!? Единствено за това успях да се сетя. И все пак късмета беше на моя страна. С една особена нотка в гласа си, той отвърна:
-Да! Продължете по тази улица. От дясно има една голяма сграда с сребърен надпис. Мисля, че пише „Меди и Ко „. Срещу нея се намира и банкомата.
Бях погълната. Не чувах нищо. Наблюдавах единствено движенията му, жестовете му. Изведнъж се стъписах.  Докато той ми показваше сградата, нещо проблесна на слънчевата светлина на ръката му. Не! Не беше някаква илюзия. Това бе венчална халка. Отдръпнах се рязко. Започнах да ходя напред. Дори не му благодарих. Чувствах се странно – изглеждах като една заблудена хлапачка. За миг бях щастлива. Все едно се намирах в  градина от рози, забравила, че  имат бодли. Чувствах го толкова близо, но времето ни бе разделило в две различни епохи...И все пак се привързах към този непознат, към неговия чар. Защо ли?! - На този въпрос все още немога да отговоря!" 
Това е краят на моята история. Препрочитайки я отново и отново осъзнах едно:- Как винаги си търсим невъзможното, как все преследваме нещо, което още в началото е загубена кауза и как вместо да продължим напред си задаваме въпроса "Какво щеше да стане ако...?".

Софи

сряда, 25 януари 2012 г.

Да изгубиш себе си..

Понякога просто се случва... 
Отваряш очи и осъзнаваш, че не си същия човек или може би не си този, който си искал да бъдеш. Осъзнаваш, че си в плен на навика и не можеш да избягаш от рутината.
Да експериментираш е нещо ново за теб.  
Копнееш  за нещо ново,  непознато,  добро или лошо...Всичко! 
Поглеждаш часовника, който все по - настоятелно тик-така..  Обличаш се и тръгваш. Отново и отново.. Ден след ден, месец след месец, година след година.. И всяка една сутрин се сблъскваш с въпроса "Какво стана с мен?"... Отговорът би могъл да бъде навсякъде. Но така и не се помъчих да го открия. Запалих цигара и се загледах през прозореца....Минаваха хора - нито приятели, нито познати. Просто хорица лутащи се в тъмния кръстопът на живота. И също като мен те не виждаха достатъчно ясно, за да изберат посоката на своя живот. Наляво? Надясно? Напред? А защо не назад? Всеки един от тях беше сам за себе си. Бореше се за своето оцеляване. Нараняваше. Мамеше. Понякога дори нагрубяваше. Но се успокояваше със следващия ден, че може би ще бъде по - добър. Едва ли?...И все пак те притежаваха нещо, което аз очевидно нямах - някой или може би нещо с което да споделят чувствата си и именно то им даваше нужната доза щастие за да оцелеят и идния ден.... Мамка му, толкова много им завиждах.. Осъзнах, че не съм същия човек. Осъзнах го! Знаех, че трябва да направя една малка стъпка, която да ме събуди от това състояние.Знаех, че трябва първо да преоткрия истинския смисъл на думата "Живот". Знаех, че тя не е едно съществително, че тя е нещо отвъд моя разум.. И тогава чух алармата. Изгасих цигарата с надеждата  ,че утре ще успея да дам пауза на настоящето, че ще преоткрия себе си. Но защо се заблуждавах?!?