петък, 27 януари 2012 г.

Какво щеше да стане ако...?


"Защо?"-Ще ме попитате вие, още щом видите заглавието на тази история. Ще се присмеете, че съм дръзнала да говоря за "любовта"- тази, до която не съм се докоснала истински. Ще се присмеете, че говоря за нещо, което може би не разбирам добре...Мога да отговоря на вашите критики , но отговора ще бъде само за тези които са готови да ме изслушат до край, за тези които са готови да приемат тази малка истина единствено със сърцата си...в противен случай аз просто  ще замълча.
И все пак... 
"Връщах се от работа. Уличното осветление осветяваше всяко едно кътче на тясната уличка. Нямаше жива душа. Бях погълната от тишината и спокойствието на топлата септемврийска нощ. В един миг обаче сетивата ми се изостриха. От начало не разбрах причината, но обонянието ми долови нещо ново, нещо истинско, силно и греховно. Започнах да вървя все по-бързо, водена от това ухание, което беше истинска наслада за тялото ми. Като хищник преследвах своята жертва...Зрението ми засече силуета. Беше ТОЙ. Познах го. В ръцете си носеше черно кожено яке, прилепналите червени джинси очертаваха всяка една извивка на тялото му. Толкова мъжествена и страстна. Заслушах се в стъпките му. Невъзможно нали?!Но в нощ като тази, сякаш ние жените можехме да бъдем по-силният пол...Стъпките му бяха съвършено ритмични. Те бяха нова напълно непозната мелодия за ушите ми. ТОЙ спря. Наведе се над едно такси и само след миг изчезна от погледа ми...
Не успях да го видя. Но всичко в мен се надигна. Инстинктите ми подсказваха, че ще го видя отново и тази среща ще бъде решаваща..Защото знаех, че е ТОЙ - единственият!..
Отново всичко се успокои. Но цялото ми същество копнееше за този мирис.
И ето, днес ГО срещам случайно...
Цялото ми същество отново потъна в този страстен екстаз. Сякаш всичко отново беше изчезнало. Съществувахме само аз и този загадъчен мъж. Само ние двамата..Не можех да пропусна втория шанс, който ми предостави съдбата. Запътих се към него твърдо решена, че трябва да кажа нещо, каквото и да е, колкото и да беше глупаво.
-Извинете!? Знаете ли, дали наблизо има банкомат – „банкомат”!? Единствено за това успях да се сетя. И все пак късмета беше на моя страна. С една особена нотка в гласа си, той отвърна:
-Да! Продължете по тази улица. От дясно има една голяма сграда с сребърен надпис. Мисля, че пише „Меди и Ко „. Срещу нея се намира и банкомата.
Бях погълната. Не чувах нищо. Наблюдавах единствено движенията му, жестовете му. Изведнъж се стъписах.  Докато той ми показваше сградата, нещо проблесна на слънчевата светлина на ръката му. Не! Не беше някаква илюзия. Това бе венчална халка. Отдръпнах се рязко. Започнах да ходя напред. Дори не му благодарих. Чувствах се странно – изглеждах като една заблудена хлапачка. За миг бях щастлива. Все едно се намирах в  градина от рози, забравила, че  имат бодли. Чувствах го толкова близо, но времето ни бе разделило в две различни епохи...И все пак се привързах към този непознат, към неговия чар. Защо ли?! - На този въпрос все още немога да отговоря!" 
Това е краят на моята история. Препрочитайки я отново и отново осъзнах едно:- Как винаги си търсим невъзможното, как все преследваме нещо, което още в началото е загубена кауза и как вместо да продължим напред си задаваме въпроса "Какво щеше да стане ако...?".

Софи

сряда, 25 януари 2012 г.

Да изгубиш себе си..

Понякога просто се случва... 
Отваряш очи и осъзнаваш, че не си същия човек или може би не си този, който си искал да бъдеш. Осъзнаваш, че си в плен на навика и не можеш да избягаш от рутината.
Да експериментираш е нещо ново за теб.  
Копнееш  за нещо ново,  непознато,  добро или лошо...Всичко! 
Поглеждаш часовника, който все по - настоятелно тик-така..  Обличаш се и тръгваш. Отново и отново.. Ден след ден, месец след месец, година след година.. И всяка една сутрин се сблъскваш с въпроса "Какво стана с мен?"... Отговорът би могъл да бъде навсякъде. Но така и не се помъчих да го открия. Запалих цигара и се загледах през прозореца....Минаваха хора - нито приятели, нито познати. Просто хорица лутащи се в тъмния кръстопът на живота. И също като мен те не виждаха достатъчно ясно, за да изберат посоката на своя живот. Наляво? Надясно? Напред? А защо не назад? Всеки един от тях беше сам за себе си. Бореше се за своето оцеляване. Нараняваше. Мамеше. Понякога дори нагрубяваше. Но се успокояваше със следващия ден, че може би ще бъде по - добър. Едва ли?...И все пак те притежаваха нещо, което аз очевидно нямах - някой или може би нещо с което да споделят чувствата си и именно то им даваше нужната доза щастие за да оцелеят и идния ден.... Мамка му, толкова много им завиждах.. Осъзнах, че не съм същия човек. Осъзнах го! Знаех, че трябва да направя една малка стъпка, която да ме събуди от това състояние.Знаех, че трябва първо да преоткрия истинския смисъл на думата "Живот". Знаех, че тя не е едно съществително, че тя е нещо отвъд моя разум.. И тогава чух алармата. Изгасих цигарата с надеждата  ,че утре ще успея да дам пауза на настоящето, че ще преоткрия себе си. Но защо се заблуждавах?!?