Понякога просто се случва...
Отваряш очи и осъзнаваш, че не си същия човек или може би не си този, който си искал да бъдеш. Осъзнаваш, че си в плен на навика и не можеш да избягаш от рутината.
Да експериментираш е нещо ново за теб.
Копнееш за нещо ново, непознато, добро или лошо...Всичко!
Поглеждаш часовника, който все по - настоятелно тик-така.. Обличаш се и тръгваш. Отново и отново.. Ден след ден, месец след месец, година след година.. И всяка една сутрин се сблъскваш с въпроса "Какво стана с мен?"... Отговорът би могъл да бъде навсякъде. Но така и не се помъчих да го открия. Запалих цигара и се загледах през прозореца....Минаваха хора - нито приятели, нито познати. Просто хорица лутащи се в тъмния кръстопът на живота. И също като мен те не виждаха достатъчно ясно, за да изберат посоката на своя живот. Наляво? Надясно? Напред? А защо не назад? Всеки един от тях беше сам за себе си. Бореше се за своето оцеляване. Нараняваше. Мамеше. Понякога дори нагрубяваше. Но се успокояваше със следващия ден, че може би ще бъде по - добър. Едва ли?...И все пак те притежаваха нещо, което аз очевидно нямах - някой или може би нещо с което да споделят чувствата си и именно то им даваше нужната доза щастие за да оцелеят и идния ден.... Мамка му, толкова много им завиждах.. Осъзнах, че не съм същия човек. Осъзнах го! Знаех, че трябва да направя една малка стъпка, която да ме събуди от това състояние.Знаех, че трябва първо да преоткрия истинския смисъл на думата "Живот". Знаех, че тя не е едно съществително, че тя е нещо отвъд моя разум.. И тогава чух алармата. Изгасих цигарата с надеждата ,че утре ще успея да дам пауза на настоящето, че ще преоткрия себе си. Но защо се заблуждавах?!?
Няма коментари:
Публикуване на коментар