събота, 28 април 2012 г.

Когато дойде краят

Не за пръв път пиша в блога си със сълзи на очите. Цяла една седмица се опитах да ги потискам, като си мислих, че те ще изчезнат. Цяла една седмица се криех зад маска с "голяма и топла усмивка". Тя стопляше всички освен мен. Реших, че ще е добре да оставя проблемите, които имах на заден план и да "помагам" на хората в техните житейски приживелици.. Чувствах се добре, до момента, в който не останех сама със себе си. Тогава, тогава всичко идва накуп. Връхлита те с огромна сила...Чувствам се безпомощна, на моменти луда...Спомени, усмивки, разбити сърца, сълзи и още разбити сърца. Всичко е толкова реално, като в приказка. Само, че принцесата остава сама, разбирайки колко наивна и глупава е била. А злата сестра "получава" принца. Не ти звучи като приказка, нали? Може би защото не е... Това е реалността!
Питам се "Кога започна и кога ще свърши всичко?"..."Кога станах героиня от нереален роман?".. Мисля, че няма нужда да казвам кога започна. Ти беше виновникът с главно "В". По важно е кога ще свърши?...
Ще свърши едва, когато ти дам крила да полетиш, без оковите на моята любов. 
Ще свърши едва, когато разбера, че ти не си за мен.
Ще свърши едва, когато престана да се надявам на чудо..
                                                                        ***
А може би не искам да свърши..




понеделник, 16 април 2012 г.

По залез


Срещате се случайно, по залез.

Замечтано, тя с поглед гали света.
Искаш да положиш глава на нейното рамо,
и да забравиш за всяка тъга.
Но ето виж друг мъж при нея пристига.
Държи букет във ръка.
Нежно на пръсти я вдига,
целувайки страстно всяка нейна страна.
Сърцето ти навярно разбито остава.
Сравняваш...
Чудиш как той вниманието ѝ получава.
И забравяш, че не ти, а той я направи такава,
най - щастливата жена на света.



вторник, 10 април 2012 г.

***

Навярно се "чудиш как оцелява Тя?" - трудно, но все пак го прави... Тя е изградена от толкова много слабости, които я правят силна. На моменти е безнадежден романтик, страхливка, несигурна и толкова разсеяна. Иска ѝ се да бъде герой от роман на Остин, макар да казва, че са и твърде "сладникави". Понякога е изгубена в своите вятърничави мечти (типично за нея). Стигала е не веднъж до дъното и макар да знае, че пътя е само нагоре тя просто спира - спира да се бори и остава безмълвна. По - лесно ѝ е! Мрази очите си, защото винаги издават, когато е тъжна. Винаги чака и ще продължава да чака! Спомням си, когато разбиха сърцето ѝ дори не заплака.. Дъждът, който валеше дори не и пречеше. Просто седна на една пейка под една улична лампа. За да види той, че Тя ще продължи да го чака. Има приятели. Не са много, но знае, че те ще са там за нея. Иска ѝ се да се научи да си тръгва, тогава когато присъствието ѝ става излишно. Алергична е  към любов - престорена любов. Иска истинска, но някак повече ѝ отива състоянието "свободен електрон". Колкото ѝ да отрича миналото е нейното бъдеще, защото то съдържа отговорите на всичките грешки, които е допуснала...
И ако отново се  "чудиш как оцелява Тя?", знай че отговора не е се крие в тези редове. Самата Тя не знае..Самата аз все още ги търся..

неделя, 1 април 2012 г.

Пролетно

Дъждовна мелодия, празна стая и светлина идваща от уличната лампа.
 Усещам малка промяна.. В себе си. 
Първият пролетен дъжд, сякаш отми натрупания песимизъм и фалшивите захарни чувства.
 Мисля, че съм готова за прераждане.. Твърде дълго зимата вилнееше в сърцето ми.
 Твърде дълго то бе парченце лед. Готова съм за нещо ново, нещо с което да създам едно ново бъдеще, и с усмивка да гледам на мразовитото минало.
Готова съм да допусна пролетта в съзнанието си.. 
              Как мечтая за истински пролетен рай! 

Наказанието - || част

Първа част...

Освен дразнещото си поведение, сега той се правеше и на мачо.

- Благодаря, но ще трябва да откажа. Мама ме е учила да не говоря с непознати, а също така да не приемам никакви подаръци или в случая почерпки...- беше ми неприятно да разговаряме. Молех се да е уловил иронията в думите ми и да ме остави на мира. Вместо, обаче всичките мои надежди той продължи, подавайки ръката си.

- Тогава нека се запознаем. Аз съм Джим!
За миг погледите ни неволно се спряха един в друг. Искаше ми се да избягам. Имаше нещо в него, което ме плашеше.. Дали трябваше да си тръгна?
 Сега, докато ви споделям този разказ аз знам отговора на  въпроса, но тогава, точно тогава в този момент се запознах с човекът, който по-късно щеше да ми покаже какво е обич, без буквата "о" и какво всъщност е живот.. Но нека не избързвам с разказа.
-Аз съм Натали.. - казах, подавайки също ръка. Той не я пое, потупа ме по рамото и мина от вътрешната страна на бара... Унижението, което изпитах днес ми дойде в повече - първо петното от кафе, арогантното държание, а сега и това. Имах чувството, че цвета на кожата ми приличаше на домат.. Без да му мисля, грабнах палтото от стола и се запътих към вкъщи. Не усещах дъжда. Просто вървях. Гневът, който изпитвах беше неоснователен, но все пак тайничко се молех за още една среща, която "да обърне резултата". Цялата бях прогизнала. Отключих. Следите от парфюма ми се бяха запечатали по стените. Запътих се право към банята. Имах нужда от душ, който да отмие натрупаните негативни случки. Редуването на топла и студена вода ме освежи, но въпреки това не спирах да мисля за случилото се. Вярно, не е нищо особено - може би това се е случвало и на теб мили читателю, и все пак... Водата прегърна всяка извивка на тялото ми. Беше ми уютно и топло...
След като се изсуших реших, че е време да се обадя на една от колежките в университета, но никъде не открих чантата си. " Трябва да е останала на секцията в коридора или пък на масичката в кухнята."- помислих си. -" Няма начин да съм я забравила в кафето...". Лутайки се от стая в стая, като муха без глава, чух домашния телефон да звъни.
-Хей, Натали! Не беше трудно да открия адреса и телефона ти! Мисля, че не започнахме добре това наше познанство.. Какво ще кажеш аз да те почерпя с кафе, а ти да си вземеш нещата, които си забравила при мен.. - веднага познах този глас. Глас, който ме отвращаваше.. Мразех тази нотка на високомерие и самоувереност.
- Добре! Едно кафе какво толкова.. Вземи ме в 7 часа. Живея на..
- Знам къде живееш. Пише го на личната ти карта
- Ровил си в чантата ми? - Бях на ръба да затворя телефонната слушалка. Едно от нещата, които мразех беше прекрачването на границата за лично пространство.
- Все пак трябваше да проверя, на кого са тези вещи... - беше прав и все пак..- Добре до 7!
Не последва никакъв отговор от другата страна.. Беше затворил! Самоуверен кретен! Единственото, което ми оставяше е да се приготвя и да изчакам стрелките на часовника да отмерят уговорения час...