Случва се.. Когато от теб завинаги си отиде близък човек, в първите минути сякаш се парализираш.. Не усещаш нито болката, нито емоциите. За минути целият свят се сгромолясва върху плещите ти. Връхлитат те спомени и въпроси, че това е просто лоша шега. Искаш да се разпаднеш...на стотици, хиляди миниатюрни парченца. Оглеждаш се! Виждаш болката. Риданията. Сълзите. Поглеждаш изстиналата плът и се питаш "Защо точно той си отиде? Защо? Защо?", а веднага след тези мъчителни въпроси идва и болката - тъпа и продължителна. Потича и първата сълза, след нея знаеш, че ще последват втора и трета.. Хаоса, който вилнее в главата ти за миг спира.. Пред очите ти изникват спомени. Усещаш неговата топла прегръдка. Минавайки, през всеки един се чувстваш все по - празна... Чуваш как той казва "Горд съм с любимата ми внучка" и всичко в теб просто се разпада... Търсиш копчето за "повторение", но за съжаление откриваш, че няма такова. Мислено превърташ лентата и продължаваш, напред до днешния ден. Не искаш да идва краят, но знаеш, че е неизбежно. Виждаш го студен, със сърце отдавна спряло да бие, но и забелязваш усмивката - да онази голяма и искрена усмивка, която той никога не пестеше. Тя се бе запечатала на лицето му. Поглеждаш го и си мислиш "Той просто е заспал, сега ще се събуди". Студенината, която лъха от неподвижното му тяло, те връща отново в реалността. Него го няма!
Редят се хора. Отдават почит, погалват темето му. Целуват ръката му и поставят цветя. А той все още спи и им се усмихва, казвайки " Скоро, ще се върна.. Ще видите! Ще се излекувам! Имайте вяра!". Знаеш, че е лъжа. Неистово се молиш да се върне! Целувка за спомен - последният, който ще ти остане ...и Поклон!
Искаш отново да си малко момиченце и той да е при теб.. Да те учи да караш колело, да ти помага с четенето и писането, да те посреща от училище с усмивка и бащина прегръдка.
Посвещавам тези редове на един грижовен и всеотдаен човек! Прекрасен баща и дядо! Човек, който умееше да цени малките неща. Такъв, който беше обединител на различни характери. Такъв, който познаваше прошката .. И който направи от нас достойни хора!
О,Дядо!
Отиде си от нас.
Очите ми, те тихичко ридаят,
и спомням си как ти казваше преди,
живота - той е радост и тъги.
Надеждата, че спиш - се изпарява.
Нощта и тя бързо отминава.
Спомням си как бе ти най-достойния човек,
и моля се след време и аз да бъда като теб.
Не са ми нужни нито думи, нито жестове дори
да пазя твоя спомен,
за истинската обич,
която ти не пестеше да дариш!
Поклон пред светлата ти памет!
Съболезнования!!!!
ОтговорИзтриване