вторник, 28 август 2012 г.

Порцелан

Тези дни  се смях много. На егоизъма, на глупостта и на целия този идиотизъм, който ни  превръща в едни бездушни хора. Повърхностни. Опитвам се да се променя или поне да потърся начин да се адаптирам към цялата тази злоба, която унищожава както вас, така и мен. Не, външно сте красиви със тези "порцеланови" изражения, усмихвате се, но вътре просто вехнете... Зная, че опита ми да бъда ваше "огледало" ще един провал, а и разбрах, че така обричам себе си.
Много от вас смятат, че хората са "закърмени" със злоба. Нима? Средата, в която живеем ни изгражда като личности, като хора... Един ден доверчивото на вид, мило дете, се превръща в егоист. Капризно в желанията си, но все още непохватно в живота то набира сили,  губейки честността и чистота за да бъде като вас, като нас. Пренебрегва всичко... дори и собствените си желания, мечти.. Детето вече не е дете. Всъщност и то не знае какво е. Моралът, който някога го е спирал, сега е зачеркнат, за да направи път на глупостта... Е, аз не съм това дете? Не искам да бъда някой друг! Аз имам свой почерк, който ме отличава от вас.. Порцелановите!

сряда, 22 август 2012 г.

Скъпи сърцеразбивачо,


Пиша и изтривам.. Задрасквам и отново....Отново се намирам там, от където започнах. Все още съм изплашена от това, че чувствата ми не бяха достатъчни за теб, за мен, за двама ни. Изплашена съм, че сърцето ми не успя да ти даде всичко. То беше прекалено крехко и след всеки удар, който му причиняваше то продължи да те обича - макар и на парчета. Спомените, които ми остави са извор на болка, дълбока бездна на безутешна мъка и един остров на примирие и надежда. Знаеш ли, да бъда щастлива се оказа много по трудна задача.., много по трудна от тази да търся разбитата си на части душа разпръсната в пясъците копнежа - тази пустиня, това изоставено място, чиито герои остават все още без име..
Често ми казваше, никога да не търся любовта в днешния ден, защото тя остава заключена между стените на вчерашната утрин. Тогава не намирах смисъл, но сега намирам. Любовта ти никога не е съществувала. За теб тя е била нещо примитивно...Докато аз, аз живеех за всеки лъч надежда, който се прокрадваше от фалшивата ти усмивка.
Вечер след вечер възглавницата ми беше пропита от сълзи, размазана спирала, разлети обещания и фалшиви намерения. Но знаеш ли, всъщност свикнах без теб. Някак си се научих да живея без теб.
 Не си мисли, че те мразя. Напротив благодарна съм ти, че ме научи, че една истинска любов никога не би причинила болка. Тя боли единствено, когато я няма. Надявам се един ден да се научиш да обичаш, като буря, като сърна, като сърце.

четвъртък, 2 август 2012 г.

Взирам се в очи-огледала...показват единствено мен.
Не виждам белезите си...само лист с имена.
Жадувам за щастието скрито в усмивките им.
Вдишам и издишам...
Тази вечер ще заспя и ще забравя.
А утре ще се събудя за нови грешки..

Животът е ...

Животът  е спирала с върхове и спадове - така поне казват. Животът е като отиващ си петък и идващ понеделник. Живот са онези малки камъчета, които ни спъват, когато сме се засилили.. Животът е копнеж, мечта и най-често блян. Животът е приятелство, влюбване, целувки, въздишки и безмерно щастие. Животът е това, към което се стремим. Животът често е несправедлив и жесток. Не можеш да се откажеш от него или да го изживееш отново. Той е само един. Животът е най - ценният подарък. Животът е единствения начин да се научиш... да живееш!