За пръв път няма какво да кажа, какво да разкажа, какво да напиша...
Чувствам се апатична към всичко.
Времето сякаш е спряло.
Настоящето е линия, по която бъдещето се превръща в минало, а то от своя страна във вечност.

Недей

Недей..
Недей да искаш туй сърце студено,
без обич то отдавна не тупти.
Недей..
Недей ме принуждава сляпо аз да вярвам,
на твоите оправдания, лъжи.
Недей...
Недей да просиш милостиня в моя храм-душа,
дадох всичко що имам, а ти се подигра.
Недей..
Недей да търсиш онзи слънчев поглед,
в който се преплитат хиляди лъчи.
Ти открадна неговата светлина,
затова той вече не блести.
Недей..
Бъди разумен.
Прошепни тихо, че обичаш друга,
и тръгни завинаги.

..

- Днес отново я видях... Беше променена.
- Нима?
- Тя вече не е същата. Станала е  по - красива, по - чаровна. Смехът ѝ - някак по - мелодичен, звънлив, каращ те да искаш да го чуеш пак и пак, и пак. Нещо и има. Правата коса, която някога падаше свободно върху нежните ѝ рамене беше заменена от красиво оформени къдрици. Огромни електрически светкавици се разпръскваха около нея. Играеха, някак закачливо, предизвикателно, докосващо. Беше замислена, но щастлива в мислите си. Жива. Говореше с плам и във всяка дума усещах страст. Не чуваше какво я питах. Безгрижна. Истинска. Тя беше влюбена. Бях глупак, че я оставих да си тръгне, че никога не бяхме "ние"...