неделя, 21 декември 2014 г.

Всички сме пълни с липси. 
Със затворени врати. 
Разбити прозорци.
Пожълтели стени.
Всички поне веднъж в живота си сме се срещали с голямата любов.
Онази, която започва внезапната среща.
Запознанството.
Плахото приятелство.
Бурните чувства.
Първите разочарования.
Разделите.
Събиранията.
Разделите.
И опустошаващия край.
Безразличието.
Самотата.
Спомените.
Липсващите целувки.
На онова, което можеше да бъде.
Но никога не се случи.
Всички сме пълни с липси. 
....
Но не и днес. 
Днес аз ще бъда твоята липса.

четвъртък, 27 ноември 2014 г.

Не умея да чакам спрели часовници.
Не ме питай защо.
Подобно на спрял часовник прилича нашата любов.
Да се срещнат стрелките ни в дванадесет,
ще кажеш времето не ни го позволи.
Времето в което се влюбихме беше различно,
заседнало между два и три в полунощ.
От тогава се разбрахме да се разминаваме
аз от теб, ти от моята любов,
докато не се намери време
часовниците си да сверим.
А как не умея да чакам...

петък, 28 февруари 2014 г.

Стоеше сама на една самотната гара,
 жена с догоряла цигара. 
Изморена от хорската врява, 
тя се разголи и облече душата си в пара.
 В стъпките на нощта решила бе да избяга, 
от живот, който отдавна не и приляга. 
С очите на блудница тя реши, 
че е време животът и в нова посока да поеме.
Спомни си как се продаде цялата за пари,
с мръсни думи, обещания дори. 
Разпалваше огън на места, където вали
 и гасеше го със силата на своите сълзи. 
Сърцето си в джоба постави,
 твърде скъпо и беше за да го остави. 
Разбра, че си няма нищичко вече,
 и светът цял ще бъде, дори тя да бъде далече.