Всички сме пълни с липси. 

Със затворени врати. 

Разбити прозорци.

Пожълтели стени.

Всички поне веднъж в живота си сме се срещали с голямата любов.

Онази, която започва внезапната среща.

Запознанството.

Плахото приятелство.

Бурните чувства.

Първите разочарования.

Разделите.

Събиранията.

Разделите.

И опустошаващия край.

Безразличието.

Самотата.

Спомените.

Липсващите целувки.

На онова, което можеше да бъде.

Но никога не се случи.

Всички сме пълни с липси. 

....

Но не и днес. 

Днес аз ще бъда твоята липса.

Не умея да чакам спрели часовници.
Не ме питай защо.
Подобно на спрял часовник прилича нашата любов.
Да се срещнат стрелките ни в дванадесет,
ще кажеш времето не ни го позволи.
Времето в което се влюбихме беше различно,
заседнало между два и три в полунощ.
От тогава се разбрахме да се разминаваме
аз от теб, ти от моята любов,
докато не се намери време
часовниците си да сверим.
А как не умея да чакам...

Стоеше сама на една самотната гара,

 жена с догоряла цигара. 

Изморена от хорската врява, 

тя се разголи и облече душата си в пара.

 В стъпките на нощта решила бе да избяга, 

от живот, който отдавна не и приляга. 

С очите на блудница тя реши, 

че е време животът и в нова посока да поеме.

Спомни си как се продаде цялата за пари,

с мръсни думи, обещания дори. 

Разпалваше огън на места, където вали

 и гасеше го със силата на своите сълзи. 

Сърцето си в джоба постави,

 твърде скъпо и беше за да го остави. 

Разбра, че си няма нищичко вече,

 и светът цял ще бъде, дори тя да бъде далече.