Днес не е неделя. Четвъртък е. Преди една година. По същото време. Не правя равносметка. Изгубеното време е не може да бъде върнато. А и защо да го връщам? Връщам се единствено в момента, в който спрях да пиша. Да бъда себе си. Мислех, че ме вдъхновява щастието. Чуждото? Мислех, че вдъхновението идва от тъгата. А то идвало, когато отвориш бялото пространство и избереш коя да е първата дума.
Пиша за днес. Не е неделя. Четвъртък е. Преди една година. По същото време. Не правя равносметка. Все още съм "различното" момиче. Продължават да ме вълнуват онези неща, които за вас са странни, на моменти ненормални. Исках да ме разбирате. Исках да бъда като вас. Да се усмихвам по шаблон. Да говоря по шаблон. Не се оказа трудно. Дори понякога виждах вас в огледалото. Не беше трудно да изгоня себе си, но се оказа проблем да се върна отново. Да се заобичам. Не е ли себеприемането най-тежката част?
А може би пиша за днес. Не е неделя. Четвъртък е. Преди една година. По същото време. Не правя равносметка. Благодаря-на-всеки-човек-и-миг-докоснал-се-до-мен. Защото ме научи да чувствам по - добре. С всяко едно от сетивата ми. Не съм ли щастливка?
Пиша за утре. Петък. След една година. По същото време. За равносметка. Моля те, не се променяй.
