Не умея да чакам спрели часовници.
Не ме питай защо.
Подобно на спрял часовник прилича нашата любов.
Да се срещнат стрелките ни в дванадесет,
ще кажеш времето не ни го позволи.
Времето в което се влюбихме беше различно,
заседнало между два и три в полунощ.
От тогава се разбрахме да се разминаваме
аз от теб, ти от моята любов,
докато не се намери време
часовниците си да сверим.
А как не умея да чакам...

..

- Днес отново я видях... Беше променена.
- Нима?
- Тя вече не е същата. Станала е  по - красива, по - чаровна. Смехът ѝ - някак по - мелодичен, звънлив, каращ те да искаш да го чуеш пак и пак, и пак. Нещо и има. Правата коса, която някога падаше свободно върху нежните ѝ рамене беше заменена от красиво оформени къдрици. Огромни електрически светкавици се разпръскваха около нея. Играеха, някак закачливо, предизвикателно, докосващо. Беше замислена, но щастлива в мислите си. Жива. Говореше с плам и във всяка дума усещах страст. Не чуваше какво я питах. Безгрижна. Истинска. Тя беше влюбена. Бях глупак, че я оставих да си тръгне, че никога не бяхме "ние"...

Скъпи сърцеразбивачо,

Пиша и изтривам.. Задрасквам и отново....Отново се намирам там, от където започнах. Все още съм изплашена от това, че чувствата ми не бяха достатъчни за теб, за мен, за двама ни. Изплашена съм, че сърцето ми не успя да ти даде всичко. То беше прекалено крехко и след всеки удар, който му причиняваше то продължи да те обича - макар и на парчета. Спомените, които ми остави са извор на болка, дълбока бездна на безутешна мъка и един остров на примирие и надежда. Знаеш ли, да бъда щастлива се оказа много по трудна задача.., много по трудна от тази да търся разбитата си на части душа разпръсната в пясъците копнежа - тази пустиня, това изоставено място, чиито герои остават все още без име..
Често ми казваше, никога да не търся любовта в днешния ден, защото тя остава заключена между стените на вчерашната утрин. Тогава не намирах смисъл, но сега намирам. Любовта ти никога не е съществувала. За теб тя е била нещо примитивно...Докато аз, аз живеех за всеки лъч надежда, който се прокрадваше от фалшивата ти усмивка.
Вечер след вечер възглавницата ми беше пропита от сълзи, размазана спирала, разлети обещания и фалшиви намерения. Но знаеш ли, всъщност свикнах без теб. Някак си се научих да живея без теб.
 Не си мисли, че те мразя. Напротив благодарна съм ти, че ме научи, че една истинска любов никога не би причинила болка. Тя боли единствено, когато я няма. Надявам се един ден да се научиш да обичаш, като буря, като сърна, като сърце.

Музата ми

Музата ми си отиде.. този път завинаги. Но пък не съжалявам за нищо. Целият този блог се превърна в неин отдушник. А аз продължавам напред.. Повече няма да пиша за разбити сърца, защото моето все още тупти.  От време на то спира, но това е от щастие, а не от сълзи.Затварям в кутия старите спомени и копнежи и продължавам да мечтая. Защо ли? Защото все още съм жива.

Лято е..

Лято е, а не го усещам такова.

Топло е, но не усещам лъчите дори.

Мечтите ми- те са част от  зимните дни.

Иска ми се, да имам детско безгрижие,

с безбройните сини мечти.

Лято е..

Понякога

Понякога съм толкова близо до целта, която съм си поставила...
Виждам я.
Усещам я.
Мога да почувствам насладата, която тя ми носи..
Чувствам се победител.
За пръв път. От толкова време...
Но понякога всичко това е твърде относително..
Почти нереално.
Понякога? Кога ли?

Като клечка кибрит

Клечка кибрит, разпалена от моите сълзи.

Поглеждам назад.. Това ли си ти?

Страст не долавям,

а лицето ми под дъждовната песен жално скърби.

Навън е есен, ала сърцето ми за пролет мечтае,

и дъждът, който тихо вали,

отми местата,

през които минахме преди.

Клечка кибрит, разпалена от моите сълзи.

Изгоряла от нежност...

Прекършена надве,натри.

Търси покоя,който ти някога и дари.

Като клечка кибрит,

бавно в пламъка си изгорях..

Но не от обич,

а от страх.

По залез

Срещате се случайно, по залез.

Замечтано, тя с поглед гали света.

Искаш да положиш глава на нейното рамо,

и да забравиш за всяка тъга.

Но ето виж друг мъж при нея пристига.

Държи букет във ръка.

Нежно на пръсти я вдига,

целувайки страстно всяка нейна страна.

Сърцето ти навярно разбито остава.

Сравняваш...

Чудиш как той вниманието ѝ получава.

И забравяш, че не ти, а той я направи такава,

най - щастливата жена на света.

***

Навярно се "чудиш как оцелява Тя?" - трудно, но все пак го прави... Тя е изградена от толкова много слабости, които я правят силна. На моменти е безнадежден романтик, страхливка, несигурна и толкова разсеяна. Иска ѝ се да бъде герой от роман на Остин, макар да казва, че са и твърде "сладникави". Понякога е изгубена в своите вятърничави мечти (типично за нея). Стигала е не веднъж до дъното и макар да знае, че пътя е само нагоре тя просто спира - спира да се бори и остава безмълвна. По - лесно ѝ е! Мрази очите си, защото винаги издават, когато е тъжна. Винаги чака и ще продължава да чака! Спомням си, когато разбиха сърцето ѝ дори не заплака.. Дъждът, който валеше дори не и пречеше. Просто седна на една пейка под една улична лампа. За да види той, че Тя ще продължи да го чака. Има приятели. Не са много, но знае, че те ще са там за нея. Иска ѝ се да се научи да си тръгва, тогава когато присъствието ѝ става излишно. Алергична е  към любов - престорена любов. Иска истинска, но някак повече ѝ отива състоянието "свободен електрон". Колкото ѝ да отрича миналото е нейното бъдеще, защото то съдържа отговорите на всичките грешки, които е допуснала...
И ако отново се  "чудиш как оцелява Тя?", знай че отговора не е се крие в тези редове. Самата Тя не знае..Самата аз все още ги търся..

Перфектен...

Наскоро една моя приятелка ме попита "Как трябва да изглежда перфектното момче?", не се замислих и отговорът ми беше повърхностен...Сещате се  - черна коса, сини очи и така нататък... Всъщност представата ми за перфектното момче е дълеч по - различна...
За "перфектен" не считам купчина мускули, събрани на куп.. Перфектен е този, който има силата да обича истински.
 Цвета на очите не е важен - зелени, кафяви, сини, черни.. Перфектен е този, който търси с поглед моя силует, а щом се срещнем сякаш нищо друго няма значение.
Перфектен не е този, който има скъпи дрехи, а този който е готов да остане без тях помагайки ми да се стопля.
Перфектен, не е този, който има много къщи, коли.. Перфектен е този, който ме кара да се чувствам защитена, макар и да нямам покрив над главата си.
Перфектен, не е този, който ме засипва с куп подаръци..Перфектен е този, който улавя мига за да се почувствам специална...
Перфектен...
Перфектен..
Перфектен.

Мога да изброявам до утре качествата за "перфектния", но в крайна сметка знам, че той не съществува. Той е плод на моето въображение. Той е нещо, което сърцето ми отчаяно иска. Той е просто блян, който сякаш никога няма да достигна..Той - "Перфектния" - е моята слабост и единствено нещо, което никога няма да имам!

Каменното сърце

       Винаги съм твърдяла, че понякога децата разбират по-добре от възрастните. Усещат, когато си тъжен и щастлив, когато плачеш от радост и когато сълзите са единственото истинско нещо в живота ти..

        Беше последната сряда от месеца. Бях щастлива, защото успях да взема и последния изпит за тази година. След толкова много учене, безсънни нощи и кафе в промишлено количество можех да си отдъхна, не само защото съм се справила, а и защото бях удовлетворена . Започвайки, да събирам багажа си от квартирата, телефона ми позвъня. Беше Алекс - най-добрият ми приятел. Той бе човека, който вярваше в мен дори, когато се провалях. Той бе човека, който връщаше изгубената ми усмивка.Той бе истински приятел.
- Хей, Диди! Нека днес се помотаем заедно..да разтоварим.. Съгласна ли си?
- Идеята ми звучи добре. Ще пооправя малко и ще те чакам в четири пред фонтаните.
-Чудесно! Дочуване!
Бях щастлива, че ще прекарам деня с него. Събрах нещата си, поставяйки ги в големия черен куфар. Реших да сложа черни джинси в комбинация с синьо сако. Докато вървях, си спомних за детството и за приятелството ми с Алекс. Още от малки бяхме заедно, планирайки нашето общо съжителство. Мечтаехме за едни и същи неща. Стъпвахме с бавни и сигурни крачки по пътеката на живота. Приятелството ни беше съвършено - без недоизказани думи, без лицемерие и завист. Когато бяхме заедно виждах през неговите очи, чувствах със сърцето му и говорих с душата му. Той беше съвършената Аз. Неусетно, потънала в спомени бях пристигнала на уговореното място. Около фонтана играеха деца,  нагазили с босичките си крачета във водата. Те се радваха на слънчевите лъчи, на своето безгрижие. Бяха свободни като птиците - прелитаха тук там, носейки радост на хора като мен. Алекс закъсняваше. Беше необичайно за него, затова седнах на една пейка. Близо до мен, бях две дечица - момиченце и момченце.. Момиченцето държеше в ръцете си малко камъче, което имаше формата на сърце. С голяма наслада те изучаваха камъчето. Поглеждайки, момиченцето познах себе си... А момченцето, толкова приличаше на Алекс - имаше същата усмивка, поглед и жестове. Но преди да изпадна в транса на отминалите дни, Алекс ме изненада прегръщайки ме изотзад. Разсмях се, и го прегърнах отвръщайки на поздрава му. Забелязах, че децата веднага впериха любопитните си погледи в нас.
- Колко се радвам да те видя, Диди! Има ли нещо, което трябва да ми кажеш? - попита Алекс с онази негова прекрасна усмивка.
- Да! Познай, кой взе изпита с отлична оценка?
- Не, съм се съмнявал в теб... - за миг той спря да говори. Знаех, че крие нещо от мен в момента, в който сведе поглед. - Трябва да ти кажа нещо.. Но преди това нека купя  сладоледи. Този път аз черпя!
- Окей! Но ще те изчакам тук! Тези обувки са толкова неудобни.
Проследих с поглед Алекс. Усетих аромата на парфюма му. Усмихнах се, с молбата да се върне бързо. Изведнъж момиченцето от преди малко, дойде при мен. Не каза нищо. А просто отвори ръчичката си и ми подаде камъчето с формата на сърце.
- Красиво е! - едва казах. Не разбирах защо е дошла. Тогава тя, заговори със глас на ангелче..
- Видях, как гледаш момчето, което беше до теб. Ти го обичаш и отдавна твоето сърце принадлежи на него. Затова аз ти подарявам това малко каменно сърчице.. Вярно, с него не можеш да чувстваш, но ще имаш сърце.. - докато успея да кажа, каквото и да е момиченцето побягна, развявайки русите си къдрави косички. Шокирах се. Беше странно, как едно малко дете успя да разгадае най - съкровената ми тайна. Аз не го обичах, той беше всичко за мен. Той бе целият ми живот. Той бе моя незчерпаем източник на живот, но не си мислете, че съм прекарала всичките си тези години в съжаление, защото не мога, а и нямам сили да призная чувствата си.. Напротив - излизала съм с много и различни мъже, обичала съм ги, но не с онази чиста и истинска любов, с която обичам Алекс. Чувствата, които изпитвах не бяха мимолетни - те бяха със здравината на диамант.  Потънала в размисли не усетих, кога Алекс се върна, носейки от любимият ми ванилов сладолед, поръсен с шоколадови пръчици.
- Хей, за минута изчезнах и ти посърна.. - каза той шеговито - но знам, че това което ще ти споделя ще те разведри.
- Е, разказвай.. - отвърнах, с престорена ведрост.
- Е, добре.. Преди няколко дни, се запознах с едно момиче. Студентка, втора година в нашия университет. Тя е мила, грижовна, красива, истинска.. Тя е просто всичко, което съм търсел.
Усетих, леко но много силно пробождане в сърцето. Не се случваше за пръв път. Винаги, когато той ми разказваше за поредната си любов се късаше нова струна и мелодията на сърцето ми звучеше еднообразно, чак дразнещо. Беше болезнено... Докато го слушах, си помислих, че ще му мине. Вдигайки поглед, обаче, разбрах че  не е увлечение за ден - два. Чувствата му бяха истински, намеренията сериозни, а любовта - тя струеше от всяка една част на тялото му. Радвах се, за него. Неговото щастие щеше да бъде и мое, макар и не така както ми се искаше..
Останалата част от деня ми се губи. Не помнех, за какво разговаряхме, дали се смеехме и дали въобще разговаряхме. Не помнех нищо. На път за вкъщи, ми направи впечатление, че държа в ръката си малкото каменно сърчице. И осъзнах, че момиченцето беше право - аз имах нужда от ново сърце, от нова песен която то да запее...Трябва ми просто време! За да свикна или може би за да се науча да лекувам раните, които си създавам единствено по моя вина!"
Макар и банален, това е краят на историята.. Така, че мили читателю приеми този мой съвет:                " Довери се на едно дете, колкото и глупаво да изглежда! Защото те не виждат със очите, а със сърцата си..."

Твоят рожден ден..и моето признание!

Не знам кога ще намеря подходящи думи, подходящо време, подходящо място освен сега... Пиша и трия.. Пълен хаос цари в главата ми, думите ми се изплъзват - политат някъде в безкрая... Чаках, този ден, Твоят рожден ден, за да мога да напиша всичко, което ми се искаше да ти кажа - през цялата тази година... И макар да знам, че тази изповед ще се изгуби някъде в пространството .... се чувствам длъжна да го напиша - не заради теб, а заради себе си..

Иска ми се да ти кажа толкова много неща, но усещам как времето преминава през мен, сякаш живея единствено в сянката на миналото..
Иска ми се да ме беше допуснал, в твоя живот.. да опозная всички онези твои съвършенства и несъвършенства..Да стана част от тях.
Иска ми се да бях усетила всяко твое движение..всяка твоя мисъл да стане моя..
Иска ми се да можех да чуя дълбокият ти мелодичен глас.. Да можех да уловя всяка една нота, а после да ги подредя в композиция...
Иска ми се да можех да те докосна.. Да усетя всяка една извивка на лицето и тялото ти, да погледна в дълбоките ти зелени очи и да се удавя.... от спокойствие.
Иска ми се да можех да съм до теб докато заспиваш... Да видя онова детско и сладко изражение, което ме омагьосва отново и отново.
Иска ми се да можех да видя какво става в главата, в живота ти... Дали всичко е в пълна хармония или е един безпорядък, който от ден на ден става все по-голям..?
Иска ми се да можех да разбера, какво те влече.. освен музиката.. за какво говориш с твоите приятели, какви са твоите копнежи ... мечти.
Иска ми се да знаех за каква ме мислиш... поредното момиче, елементарна, скучна..Каква?...Бих се съгласила на всичко..бих се променила.. стига да беше пожелал. Можех да стана спокойна, бистра река, сбъдваща всяко твое желание...или пък океан, дълбок и бурен, който чува и вижда... Всичко!..
Но ти не прояви интерес... А може би аз не бях достатъчно настоятелна! И сега искам реванш .. Защо ми е?...За нещо, което отдавна не ми принадлежи.. Да бях страхливка!Беше ме страх от това, че ще ми се присмееш, отхвърлиш или просто ще ме игнорираш - нещо, което са правили много преди теб.. Беше ме страх да те погледна в очите - затова почти винаги свеждах поглед. Беше ме страх  да дишам около теб, беше ме страх дори и от самата себе си...Но хората правилно са казали  " Кой каквото си направи, друг неможе да му го причини?" - и може би са прави... Но искам да знаеш едно! Ти се появи изневиделица в живота ми. Преобърна го до основи.. За моменти ме накара да се чувствам специална и да благодарение на теб, аз разцъфнах - бях по - добър човек. Бях влюбена!... Благодарение на теб научих, че за всяко нещо трябва да се бориш, с всички сили... Благодаря ти!.. И макар, че изписах хиляди ненужни редове ето го и моето пожелание - простичко, но от сърце..
" Пожелавам ти, да намериш своя път!  Пожелавам ти да си щастлив! Пожелавам ти всичко онова, което не може да се опише с думи, а единствено може да се усети със сърцето!"
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! 
Софи

Какво щеше да стане ако...?

"Защо?"-Ще ме попитате вие, още щом видите заглавието на тази история. Ще се присмеете, че съм дръзнала да говоря за "любовта"- тази, до която не съм се докоснала истински. Ще се присмеете, че говоря за нещо, което може би не разбирам добре...Мога да отговоря на вашите критики , но отговора ще бъде само за тези които са готови да ме изслушат до край, за тези които са готови да приемат тази малка истина единствено със сърцата си...в противен случай аз просто  ще замълча.
И все пак... 
"Връщах се от работа. Уличното осветление осветяваше всяко едно кътче на тясната уличка. Нямаше жива душа. Бях погълната от тишината и спокойствието на топлата септемврийска нощ. В един миг обаче сетивата ми се изостриха. От начало не разбрах причината, но обонянието ми долови нещо ново, нещо истинско, силно и греховно. Започнах да вървя все по-бързо, водена от това ухание, което беше истинска наслада за тялото ми. Като хищник преследвах своята жертва...Зрението ми засече силуета. Беше ТОЙ. Познах го. В ръцете си носеше черно кожено яке, прилепналите червени джинси очертаваха всяка една извивка на тялото му. Толкова мъжествена и страстна. Заслушах се в стъпките му. Невъзможно нали?!Но в нощ като тази, сякаш ние жените можехме да бъдем по-силният пол...Стъпките му бяха съвършено ритмични. Те бяха нова напълно непозната мелодия за ушите ми. ТОЙ спря. Наведе се над едно такси и само след миг изчезна от погледа ми...
Не успях да го видя. Но всичко в мен се надигна. Инстинктите ми подсказваха, че ще го видя отново и тази среща ще бъде решаваща..Защото знаех, че е ТОЙ - единственият!..
Отново всичко се успокои. Но цялото ми същество копнееше за този мирис.

И ето, днес ГО срещам случайно...
Цялото ми същество отново потъна в този страстен екстаз. Сякаш всичко отново беше изчезнало. Съществувахме само аз и този загадъчен мъж. Само ние двамата..Не можех да пропусна втория шанс, който ми предостави съдбата. Запътих се към него твърдо решена, че трябва да кажа нещо, каквото и да е, колкото и да беше глупаво.
-Извинете!? Знаете ли, дали наблизо има банкомат – „банкомат”!? Единствено за това успях да се сетя. И все пак късмета беше на моя страна. С една особена нотка в гласа си, той отвърна:
-Да! Продължете по тази улица. От дясно има една голяма сграда с сребърен надпис. Мисля, че пише „Меди и Ко „. Срещу нея се намира и банкомата.
Бях погълната. Не чувах нищо. Наблюдавах единствено движенията му, жестовете му. Изведнъж се стъписах.  Докато той ми показваше сградата, нещо проблесна на слънчевата светлина на ръката му. Не! Не беше някаква илюзия. Това бе венчална халка. Отдръпнах се рязко. Започнах да ходя напред. Дори не му благодарих. Чувствах се странно – изглеждах като една заблудена хлапачка. За миг бях щастлива. Все едно се намирах в  градина от рози, забравила, че  имат бодли. Чувствах го толкова близо, но времето ни бе разделило в две различни епохи...И все пак се привързах към този непознат, към неговия чар. Защо ли?! - На този въпрос все още немога да отговоря!" 
Това е краят на моята история. Препрочитайки я отново и отново осъзнах едно:- Как винаги си търсим невъзможното, как все преследваме нещо, което още в началото е загубена кауза и как вместо да продължим напред си задаваме въпроса "Какво щеше да стане ако...?".

Софи

Да изгубиш себе си..

Понякога просто се случва... 
Отваряш очи и осъзнаваш, че не си същия човек или може би не си този, който си искал да бъдеш. Осъзнаваш, че си в плен на навика и не можеш да избягаш от рутината.
Да експериментираш е нещо ново за теб.  
Копнееш  за нещо ново,  непознато,  добро или лошо...Всичко! 
Поглеждаш часовника, който все по - настоятелно тик-така..  Обличаш се и тръгваш. Отново и отново.. Ден след ден, месец след месец, година след година.. И всяка една сутрин се сблъскваш с въпроса "Какво стана с мен?"... Отговорът би могъл да бъде навсякъде. Но така и не се помъчих да го открия. Запалих цигара и се загледах през прозореца....Минаваха хора - нито приятели, нито познати. Просто хорица лутащи се в тъмния кръстопът на живота. И също като мен те не виждаха достатъчно ясно, за да изберат посоката на своя живот. Наляво? Надясно? Напред? А защо не назад? Всеки един от тях беше сам за себе си. Бореше се за своето оцеляване. Нараняваше. Мамеше. Понякога дори нагрубяваше. Но се успокояваше със следващия ден, че може би ще бъде по - добър. Едва ли?...И все пак те притежаваха нещо, което аз очевидно нямах - някой или може би нещо с което да споделят чувствата си и именно то им даваше нужната доза щастие за да оцелеят и идния ден.... Мамка му, толкова много им завиждах.. Осъзнах, че не съм същия човек. Осъзнах го! Знаех, че трябва да направя една малка стъпка, която да ме събуди от това състояние.Знаех, че трябва първо да преоткрия истинския смисъл на думата "Живот". Знаех, че тя не е едно съществително, че тя е нещо отвъд моя разум.. И тогава чух алармата. Изгасих цигарата с надеждата  ,че утре ще успея да дам пауза на настоящето, че ще преоткрия себе си. Но защо се заблуждавах?!?