Лято е..

Лято е, а не го усещам такова.

Топло е, но не усещам лъчите дори.

Мечтите ми- те са част от  зимните дни.

Иска ми се, да имам детско безгрижие,

с безбройните сини мечти.

Лято е..

Последно сбогом, мили Дядо!

Трудно ми е да осъзная, че вече няма да си до нас... Иска ми се да вярвам, че всичко това е просто кошмар...Лош сън..
Случва се.. Когато от теб завинаги си отиде близък човек, в първите минути сякаш се парализираш.. Не усещаш нито болката, нито емоциите. За минути целият свят се сгромолясва върху плещите ти. Връхлитат те спомени и въпроси, че това е просто лоша шега. Искаш да се разпаднеш...на стотици, хиляди миниатюрни парченца. Оглеждаш се! Виждаш болката. Риданията. Сълзите. Поглеждаш изстиналата плът и се питаш "Защо точно той си отиде? Защо? Защо?", а веднага след тези мъчителни въпроси идва и болката - тъпа и продължителна. Потича и първата сълза, след нея знаеш, че ще последват втора и трета.. Хаоса, който вилнее в главата ти за миг спира.. Пред очите ти изникват спомени. Усещаш неговата топла прегръдка. Минавайки, през всеки един се чувстваш все по - празна... Чуваш как той казва "Горд съм с любимата ми внучка" и всичко в теб просто се разпада... Търсиш копчето за "повторение", но за съжаление откриваш, че няма такова. Мислено превърташ лентата и продължаваш, напред до днешния ден. Не искаш да идва краят, но знаеш, че е неизбежно. Виждаш го студен, със сърце отдавна спряло да бие, но и забелязваш усмивката - да онази голяма и искрена усмивка, която той никога не пестеше. Тя се бе запечатала на лицето му. Поглеждаш го и си мислиш "Той просто е заспал, сега ще се събуди". Студенината, която лъха от неподвижното му тяло, те връща отново в реалността. Него го няма!
Редят се хора. Отдават почит, погалват темето му. Целуват ръката му и поставят цветя. А той все още спи и им се усмихва, казвайки " Скоро, ще се върна.. Ще видите! Ще се излекувам! Имайте вяра!". Знаеш, че е лъжа. Неистово се молиш да се върне! Целувка за спомен - последният, който ще ти остане ...и Поклон! 
Искаш отново да си малко момиченце и той да е  при теб.. Да те учи да караш колело, да ти помага с четенето и писането, да те посреща от училище с усмивка и бащина прегръдка.
Посвещавам тези редове на един грижовен и всеотдаен човек! Прекрасен баща и дядо! Човек, който умееше да цени малките неща. Такъв, който беше обединител на различни характери. Такъв, който познаваше прошката .. И който направи от нас достойни хора! 

О,Дядо!

Отиде си от нас.

Очите ми, те тихичко ридаят,

и спомням си как ти казваше преди,

живота - той е радост и тъги.

Надеждата, че спиш - се изпарява.

Нощта и тя бързо отминава.

Спомням си  как бе ти най-достойния човек,

и моля се след време и аз да бъда като теб.

Не са ми нужни нито думи, нито жестове дори

да пазя твоя спомен,

за истинската обич,

която ти не пестеше да дариш!

 Поклон пред светлата ти памет!

Срещи

Загубихме следите си още преди да се опознаем!.. Всъщност, съдбата има невероятно чувство за хумор... Винаги ни прави малки, но запомнящи се срещи - е поне за мен са такива. Например вчера! О да!.. "Пътувах към училище с обичайния рейс - този, който винаги успявах да хвана и този в който ти мразиш да се качваш. Стоях загледана в прозореца. Оставях сградите зад мен бавно да отминават. За пръв път от толкова време мислите ми бях подредени и организирани. Обикновено са разпилени хаотично.Странно! Приближавайки, поредната спирка те забелязах.. Беше впил поглед в пространството, кръстосал ръце пред гърди. Качи се. Имаше толкова свободни места, но ти избра да седнеш до мен. Не ме забеляза, дори не ме погледна - просто се усмихна, навярно на себе си. Мина доста време от последната ни среща. Тогава просто си казахме няколко думи, разминавайки се. Да! Така общувахме с теб. От разстояние... Въпреки, че изразите които използвахме един за друг бяха на моменти груби. Те летяха с голяма сила. Удряха все на едно и също място...Право в целта! Ти ликуваше, а аз се опитвах да не рухна.. Използвах маски! Хубаво, е че винаги си нося резервни... Но когато беше до мен в рейса, видях колко бе глупаво всичко това... Беше глупаво, че те обичах, беше глупаво, че играехме една игра на думи, но с различни правила. Погледнах те право в очите.. Нещо, което никога не правех, когато бях в близост до теб. И го нямаше.. Чувството за пеперуди в стомаха беше изчезнало.. Нямаше и сърцебиене..Тогава осъзнах, че с времето чувствата от несподелената ми любов се бяха изпарили. Мислех и говорих за теб по навик.. Навик, с който свикнах да живея, но в който не влагах емоции.Не те обичах, бях свикнала с твоето присъствие. Знам, че вече няма да съм същия човек, защото в мен остана малко от теб. Може би е време да те оставя да си тръгнеш. Време е да полетиш свободен, без оковите на моите чувства. Може би това бе нашата последна среща! Само времето знае..."

Някой като теб...

... Може би от часове се мъча да заспя.. Въртя се.. Поглеждам часовника - сякаш времето е спряло и тези стрелки не помръдват. Нещо не ми дава мира.. В главата ми започват да се блъскат сцени от миналото, без никаква хронология, като изрязана лента на стар филм. И на всякъде, във всеки един момент аз те виждам.. Стоиш на същото място,както в деня на нашата среща. Усмихваш ми се, а после поглеждаш към нея. Прегръщаш я нежно, като едно крехко цвете. Поливаш я с безброй милувки и тръгвате.. Не завивате в различни посоки, а поемате по един и същи път - път без отклонения, път на щастието.. Чак сега осъзнавам каква страхливка бях! Страхливка, която се уплаши от завоя.. и вместо да продължи с теб тя пое сама, стигайки до една улица без изход.., а ти ти просто продължи... Не ревнувам! Не желая нищо! Просто се надявам тя да ти даде щастието, което аз не успях.. И все пак аз ще се опитам да намеря някой като теб - някой, който имах и който само за миг изгубих!
Софи 

Какво щеше да стане ако...?

"Защо?"-Ще ме попитате вие, още щом видите заглавието на тази история. Ще се присмеете, че съм дръзнала да говоря за "любовта"- тази, до която не съм се докоснала истински. Ще се присмеете, че говоря за нещо, което може би не разбирам добре...Мога да отговоря на вашите критики , но отговора ще бъде само за тези които са готови да ме изслушат до край, за тези които са готови да приемат тази малка истина единствено със сърцата си...в противен случай аз просто  ще замълча.
И все пак... 
"Връщах се от работа. Уличното осветление осветяваше всяко едно кътче на тясната уличка. Нямаше жива душа. Бях погълната от тишината и спокойствието на топлата септемврийска нощ. В един миг обаче сетивата ми се изостриха. От начало не разбрах причината, но обонянието ми долови нещо ново, нещо истинско, силно и греховно. Започнах да вървя все по-бързо, водена от това ухание, което беше истинска наслада за тялото ми. Като хищник преследвах своята жертва...Зрението ми засече силуета. Беше ТОЙ. Познах го. В ръцете си носеше черно кожено яке, прилепналите червени джинси очертаваха всяка една извивка на тялото му. Толкова мъжествена и страстна. Заслушах се в стъпките му. Невъзможно нали?!Но в нощ като тази, сякаш ние жените можехме да бъдем по-силният пол...Стъпките му бяха съвършено ритмични. Те бяха нова напълно непозната мелодия за ушите ми. ТОЙ спря. Наведе се над едно такси и само след миг изчезна от погледа ми...
Не успях да го видя. Но всичко в мен се надигна. Инстинктите ми подсказваха, че ще го видя отново и тази среща ще бъде решаваща..Защото знаех, че е ТОЙ - единственият!..
Отново всичко се успокои. Но цялото ми същество копнееше за този мирис.

И ето, днес ГО срещам случайно...
Цялото ми същество отново потъна в този страстен екстаз. Сякаш всичко отново беше изчезнало. Съществувахме само аз и този загадъчен мъж. Само ние двамата..Не можех да пропусна втория шанс, който ми предостави съдбата. Запътих се към него твърдо решена, че трябва да кажа нещо, каквото и да е, колкото и да беше глупаво.
-Извинете!? Знаете ли, дали наблизо има банкомат – „банкомат”!? Единствено за това успях да се сетя. И все пак късмета беше на моя страна. С една особена нотка в гласа си, той отвърна:
-Да! Продължете по тази улица. От дясно има една голяма сграда с сребърен надпис. Мисля, че пише „Меди и Ко „. Срещу нея се намира и банкомата.
Бях погълната. Не чувах нищо. Наблюдавах единствено движенията му, жестовете му. Изведнъж се стъписах.  Докато той ми показваше сградата, нещо проблесна на слънчевата светлина на ръката му. Не! Не беше някаква илюзия. Това бе венчална халка. Отдръпнах се рязко. Започнах да ходя напред. Дори не му благодарих. Чувствах се странно – изглеждах като една заблудена хлапачка. За миг бях щастлива. Все едно се намирах в  градина от рози, забравила, че  имат бодли. Чувствах го толкова близо, но времето ни бе разделило в две различни епохи...И все пак се привързах към този непознат, към неговия чар. Защо ли?! - На този въпрос все още немога да отговоря!" 
Това е краят на моята история. Препрочитайки я отново и отново осъзнах едно:- Как винаги си търсим невъзможното, как все преследваме нещо, което още в началото е загубена кауза и как вместо да продължим напред си задаваме въпроса "Какво щеше да стане ако...?".

Софи