Тъмнина

Сънувах сън, в който търсех светлина. 

Угаснало бе слънцето - непрогледна тъмнина. 

Звездите гаснеха, една подир друга

и в недрата небесни зрееха тревога, разруха. 

Хаос настъпи и в душите човешки. 

Търсеха изход от живота мъртвешки, 

ала покварата бе тяхна приятелка стара

и доволно, боса, тя пристъпи към олтара. 

Крясък. Плясък. Безпомощни ръце. 

Безброй очи - тъмно небе.

Суетата готви се за клада,

за своите предатели - без никаква пощада.

Отнякъде задуха вяра - мираж нетраен. 

И блесна пламък - истински, омаен. 

Светлина...

Недей

Недей..
Недей да искаш туй сърце студено,
без обич то отдавна не тупти.
Недей..
Недей ме принуждава сляпо аз да вярвам,
на твоите оправдания, лъжи.
Недей...
Недей да просиш милостиня в моя храм-душа,
дадох всичко що имам, а ти се подигра.
Недей..
Недей да търсиш онзи слънчев поглед,
в който се преплитат хиляди лъчи.
Ти открадна неговата светлина,
затова той вече не блести.
Недей..
Бъди разумен.
Прошепни тихо, че обичаш друга,
и тръгни завинаги.

Лято е..

Лято е, а не го усещам такова.

Топло е, но не усещам лъчите дори.

Мечтите ми- те са част от  зимните дни.

Иска ми се, да имам детско безгрижие,

с безбройните сини мечти.

Лято е..

Като клечка кибрит

Клечка кибрит, разпалена от моите сълзи.

Поглеждам назад.. Това ли си ти?

Страст не долавям,

а лицето ми под дъждовната песен жално скърби.

Навън е есен, ала сърцето ми за пролет мечтае,

и дъждът, който тихо вали,

отми местата,

през които минахме преди.

Клечка кибрит, разпалена от моите сълзи.

Изгоряла от нежност...

Прекършена надве,натри.

Търси покоя,който ти някога и дари.

Като клечка кибрит,

бавно в пламъка си изгорях..

Но не от обич,

а от страх.

По залез

Срещате се случайно, по залез.

Замечтано, тя с поглед гали света.

Искаш да положиш глава на нейното рамо,

и да забравиш за всяка тъга.

Но ето виж друг мъж при нея пристига.

Държи букет във ръка.

Нежно на пръсти я вдига,

целувайки страстно всяка нейна страна.

Сърцето ти навярно разбито остава.

Сравняваш...

Чудиш как той вниманието ѝ получава.

И забравяш, че не ти, а той я направи такава,

най - щастливата жена на света.

Объркана поезия

Все ми липсва нещо.

И времето стремглаво върви.

Моменти във рамка,

без смях, без мечти.

Разказваме вицове.

Иронично нали?

Ту за ръце държим се,

ту поглеждаме настрани.

И пак времето стремглаво върви.

За мене.

За теб.

И за двама ни.

Аз крада от твоите усмивки,

ти от моите сълзи.

А времето върви ли, върви.

И зная, че дори да си тук

мен все още ще ме боли...

               ***

Все ми липсва нещо.

И времето стремглаво върви...