Не умея да чакам спрели часовници.
Не ме питай защо.
Подобно на спрял часовник прилича нашата любов.
Да се срещнат стрелките ни в дванадесет,
ще кажеш времето не ни го позволи.
Времето в което се влюбихме беше различно,
заседнало между два и три в полунощ.
От тогава се разбрахме да се разминаваме
аз от теб, ти от моята любов,
докато не се намери време
часовниците си да сверим.
А как не умея да чакам...

Безчувствена

Ако можех бих пуснала онази стара, черно-бяла лента, от последната ни нощ, да се повтаря отново и отново.
Ще спирам на всяка част, в която съм в прегръдките ти..Щастлива...
Ще връщам назад.
Ще си представям, че отново държиш лицето ми в ръцете си.
Ще превъртам напред, точно на моментите преди да ме целунеш.
Ще се опитам да разгадая всяка сянка в очите ти...Без преструвки.
Ще пускам лентата отново и отново...чак до сутринта.. докато сърцето ми не се изтощи от емоции.
Така ще съм готова да посрещна следващия ден...Безчувствена...

Уморен ли  си ?

Аз да..

От хода на времето... от тази самота.

Уморена съм да бъда човешко същество. Уморена съм да следвам общоприетите правила - да бъда силна, да се боря, да посрещам и изпращам с усмивка... Уморена съм. Нуждая се от почивка. Да затворя очи само за миг и да забравя за всичко, което се случва около мен.

***

Иска ми се да имам време  за себе си...Само това искам..

Книгата

Очите ми шарят из рафтовете за книги. Чист навик. Търсят книгата, която ще нахрани уморената ми за любов душа...Нищо не ми се струваше подходящо и точно когато се бях отказала, я видях. Беше поставена в края зад една семейна снимка.Съвсем непринудено тя стоеше и чакаше отново да бъде отворена. Страниците и не веднъж са ми помагали да избягам от себе си, да бъда героинята живееща в един истински безпорядък, но усетила вкуса на истинската любов...
Възхищавам се на Емили Бронте. Възхищавам се на силата, с която пише и пресъздава с невероятна точност страстите на живите хора, на онези усетили любовта единствено чрез болката от несподелеността. Разлиствайки погледа ми спира. Цитат. Милиони пъти препрочитан. Милиони пъти пренебрегнат.."Защо изневери на собственото си сърце, Кати? Няма да чуеш нито една дума на утешение от мене. Заслужи си го. Ти сама се уби. Да, можеш да ме целуваш и да плачеш; и да изтръгваш целувки и сълзи от мене; те ще те попарят - ще те прокълнат. Обичаше ме - с какво право ме напусна?...Защото нито страданието и унижението, нито смъртта, защото никаква беда, изпратена от бога или сатаната, не можеха да ни разделят, то по собствено желание го направи. Не аз разбих сърцето ти - ти го направи, и разбивайки го, разби моето сърце."... и след всеки прочит откривам нов смисъл...различен от предишния......Откривам неща, които не съм забелязвала преди....но въпреки това допускам една и съща грешка..също като Кати...

..

- Днес отново я видях... Беше променена.
- Нима?
- Тя вече не е същата. Станала е  по - красива, по - чаровна. Смехът ѝ - някак по - мелодичен, звънлив, каращ те да искаш да го чуеш пак и пак, и пак. Нещо и има. Правата коса, която някога падаше свободно върху нежните ѝ рамене беше заменена от красиво оформени къдрици. Огромни електрически светкавици се разпръскваха около нея. Играеха, някак закачливо, предизвикателно, докосващо. Беше замислена, но щастлива в мислите си. Жива. Говореше с плам и във всяка дума усещах страст. Не чуваше какво я питах. Безгрижна. Истинска. Тя беше влюбена. Бях глупак, че я оставих да си тръгне, че никога не бяхме "ние"...

Истинска

Далеч съм от съвършенството и не се стремя да бъда такава. Но ти ме искаш перфектна, като една от онези твои скъпи играчки - лъскава, изящна, недокосната. Не съм и не мога да бъда като тях. Не съм и една от онези приказни феи, до които се будиш сутрин - с дългите ангелско руси коси, отразяващи първите слънчеви лъчи, с сини дълбоки очи и прозрачно бяла кожа. Не сбъдвам желания. Правя грешки - големи, малки. Уча  се - да живея, да обичам, да съм щастлива. Затварям сърцето си в черупка, но дарявам доверие. Живея за неизживяното, застинало в времето, в очакване да се случи... и все пак оставам за теб несъвършена, но за себе си истинска, пълноценна.

Скъпи сърцеразбивачо,

Пиша и изтривам.. Задрасквам и отново....Отново се намирам там, от където започнах. Все още съм изплашена от това, че чувствата ми не бяха достатъчни за теб, за мен, за двама ни. Изплашена съм, че сърцето ми не успя да ти даде всичко. То беше прекалено крехко и след всеки удар, който му причиняваше то продължи да те обича - макар и на парчета. Спомените, които ми остави са извор на болка, дълбока бездна на безутешна мъка и един остров на примирие и надежда. Знаеш ли, да бъда щастлива се оказа много по трудна задача.., много по трудна от тази да търся разбитата си на части душа разпръсната в пясъците копнежа - тази пустиня, това изоставено място, чиито герои остават все още без име..
Често ми казваше, никога да не търся любовта в днешния ден, защото тя остава заключена между стените на вчерашната утрин. Тогава не намирах смисъл, но сега намирам. Любовта ти никога не е съществувала. За теб тя е била нещо примитивно...Докато аз, аз живеех за всеки лъч надежда, който се прокрадваше от фалшивата ти усмивка.
Вечер след вечер възглавницата ми беше пропита от сълзи, размазана спирала, разлети обещания и фалшиви намерения. Но знаеш ли, всъщност свикнах без теб. Някак си се научих да живея без теб.
 Не си мисли, че те мразя. Напротив благодарна съм ти, че ме научи, че една истинска любов никога не би причинила болка. Тя боли единствено, когато я няма. Надявам се един ден да се научиш да обичаш, като буря, като сърна, като сърце.

Музата ми

Музата ми си отиде.. този път завинаги. Но пък не съжалявам за нищо. Целият този блог се превърна в неин отдушник. А аз продължавам напред.. Повече няма да пиша за разбити сърца, защото моето все още тупти.  От време на то спира, но това е от щастие, а не от сълзи.Затварям в кутия старите спомени и копнежи и продължавам да мечтая. Защо ли? Защото все още съм жива.

Когато дойде краят

Не за пръв път пиша в блога си със сълзи на очите. Цяла една седмица се опитах да ги потискам, като си мислих, че те ще изчезнат. Цяла една седмица се криех зад маска с "голяма и топла усмивка". Тя стопляше всички освен мен. Реших, че ще е добре да оставя проблемите, които имах на заден план и да "помагам" на хората в техните житейски приживелици.. Чувствах се добре, до момента, в който не останех сама със себе си. Тогава, тогава всичко идва накуп. Връхлита те с огромна сила...Чувствам се безпомощна, на моменти луда...Спомени, усмивки, разбити сърца, сълзи и още разбити сърца. Всичко е толкова реално, като в приказка. Само, че принцесата остава сама, разбирайки колко наивна и глупава е била. А злата сестра "получава" принца. Не ти звучи като приказка, нали? Може би защото не е... Това е реалността!
Питам се "Кога започна и кога ще свърши всичко?"..."Кога станах героиня от нереален роман?".. Мисля, че няма нужда да казвам кога започна. Ти беше виновникът с главно "В". По важно е кога ще свърши?...
Ще свърши едва, когато ти дам крила да полетиш, без оковите на моята любов. 
Ще свърши едва, когато разбера, че ти не си за мен.
Ще свърши едва, когато престана да се надявам на чудо..
                                                                        ***
А може би не искам да свърши..

По залез

Срещате се случайно, по залез.

Замечтано, тя с поглед гали света.

Искаш да положиш глава на нейното рамо,

и да забравиш за всяка тъга.

Но ето виж друг мъж при нея пристига.

Държи букет във ръка.

Нежно на пръсти я вдига,

целувайки страстно всяка нейна страна.

Сърцето ти навярно разбито остава.

Сравняваш...

Чудиш как той вниманието ѝ получава.

И забравяш, че не ти, а той я направи такава,

най - щастливата жена на света.

Защо..

Точно, когато си мисля, че съм те забравила ти се появяваш изневиделица, напомняйки ми, че все още съществуваш...

Защо..когато имам една причина да съм щастлива, ти ми даваш 101 за да не съм и да продължа да римувам.
Защо..винаги търся някой като теб.
Защо.. не успявам да продължа напред.
Защо.. в сянката на миналото, аз очаквам бъдещето да се крие.
Защо.. съм влюбена в сърце, което отдавна за мене не бие.
Защо..Защо...Защо?

Срещи

Загубихме следите си още преди да се опознаем!.. Всъщност, съдбата има невероятно чувство за хумор... Винаги ни прави малки, но запомнящи се срещи - е поне за мен са такива. Например вчера! О да!.. "Пътувах към училище с обичайния рейс - този, който винаги успявах да хвана и този в който ти мразиш да се качваш. Стоях загледана в прозореца. Оставях сградите зад мен бавно да отминават. За пръв път от толкова време мислите ми бях подредени и организирани. Обикновено са разпилени хаотично.Странно! Приближавайки, поредната спирка те забелязах.. Беше впил поглед в пространството, кръстосал ръце пред гърди. Качи се. Имаше толкова свободни места, но ти избра да седнеш до мен. Не ме забеляза, дори не ме погледна - просто се усмихна, навярно на себе си. Мина доста време от последната ни среща. Тогава просто си казахме няколко думи, разминавайки се. Да! Така общувахме с теб. От разстояние... Въпреки, че изразите които използвахме един за друг бяха на моменти груби. Те летяха с голяма сила. Удряха все на едно и също място...Право в целта! Ти ликуваше, а аз се опитвах да не рухна.. Използвах маски! Хубаво, е че винаги си нося резервни... Но когато беше до мен в рейса, видях колко бе глупаво всичко това... Беше глупаво, че те обичах, беше глупаво, че играехме една игра на думи, но с различни правила. Погледнах те право в очите.. Нещо, което никога не правех, когато бях в близост до теб. И го нямаше.. Чувството за пеперуди в стомаха беше изчезнало.. Нямаше и сърцебиене..Тогава осъзнах, че с времето чувствата от несподелената ми любов се бяха изпарили. Мислех и говорих за теб по навик.. Навик, с който свикнах да живея, но в който не влагах емоции.Не те обичах, бях свикнала с твоето присъствие. Знам, че вече няма да съм същия човек, защото в мен остана малко от теб. Може би е време да те оставя да си тръгнеш. Време е да полетиш свободен, без оковите на моите чувства. Може би това бе нашата последна среща! Само времето знае..."

Объркана поезия

Все ми липсва нещо.

И времето стремглаво върви.

Моменти във рамка,

без смях, без мечти.

Разказваме вицове.

Иронично нали?

Ту за ръце държим се,

ту поглеждаме настрани.

И пак времето стремглаво върви.

За мене.

За теб.

И за двама ни.

Аз крада от твоите усмивки,

ти от моите сълзи.

А времето върви ли, върви.

И зная, че дори да си тук

мен все още ще ме боли...

               ***

Все ми липсва нещо.

И времето стремглаво върви...

Перфектен...

Наскоро една моя приятелка ме попита "Как трябва да изглежда перфектното момче?", не се замислих и отговорът ми беше повърхностен...Сещате се  - черна коса, сини очи и така нататък... Всъщност представата ми за перфектното момче е дълеч по - различна...
За "перфектен" не считам купчина мускули, събрани на куп.. Перфектен е този, който има силата да обича истински.
 Цвета на очите не е важен - зелени, кафяви, сини, черни.. Перфектен е този, който търси с поглед моя силует, а щом се срещнем сякаш нищо друго няма значение.
Перфектен не е този, който има скъпи дрехи, а този който е готов да остане без тях помагайки ми да се стопля.
Перфектен, не е този, който има много къщи, коли.. Перфектен е този, който ме кара да се чувствам защитена, макар и да нямам покрив над главата си.
Перфектен, не е този, който ме засипва с куп подаръци..Перфектен е този, който улавя мига за да се почувствам специална...
Перфектен...
Перфектен..
Перфектен.

Мога да изброявам до утре качествата за "перфектния", но в крайна сметка знам, че той не съществува. Той е плод на моето въображение. Той е нещо, което сърцето ми отчаяно иска. Той е просто блян, който сякаш никога няма да достигна..Той - "Перфектния" - е моята слабост и единствено нещо, което никога няма да имам!

Каменното сърце

       Винаги съм твърдяла, че понякога децата разбират по-добре от възрастните. Усещат, когато си тъжен и щастлив, когато плачеш от радост и когато сълзите са единственото истинско нещо в живота ти..

        Беше последната сряда от месеца. Бях щастлива, защото успях да взема и последния изпит за тази година. След толкова много учене, безсънни нощи и кафе в промишлено количество можех да си отдъхна, не само защото съм се справила, а и защото бях удовлетворена . Започвайки, да събирам багажа си от квартирата, телефона ми позвъня. Беше Алекс - най-добрият ми приятел. Той бе човека, който вярваше в мен дори, когато се провалях. Той бе човека, който връщаше изгубената ми усмивка.Той бе истински приятел.
- Хей, Диди! Нека днес се помотаем заедно..да разтоварим.. Съгласна ли си?
- Идеята ми звучи добре. Ще пооправя малко и ще те чакам в четири пред фонтаните.
-Чудесно! Дочуване!
Бях щастлива, че ще прекарам деня с него. Събрах нещата си, поставяйки ги в големия черен куфар. Реших да сложа черни джинси в комбинация с синьо сако. Докато вървях, си спомних за детството и за приятелството ми с Алекс. Още от малки бяхме заедно, планирайки нашето общо съжителство. Мечтаехме за едни и същи неща. Стъпвахме с бавни и сигурни крачки по пътеката на живота. Приятелството ни беше съвършено - без недоизказани думи, без лицемерие и завист. Когато бяхме заедно виждах през неговите очи, чувствах със сърцето му и говорих с душата му. Той беше съвършената Аз. Неусетно, потънала в спомени бях пристигнала на уговореното място. Около фонтана играеха деца,  нагазили с босичките си крачета във водата. Те се радваха на слънчевите лъчи, на своето безгрижие. Бяха свободни като птиците - прелитаха тук там, носейки радост на хора като мен. Алекс закъсняваше. Беше необичайно за него, затова седнах на една пейка. Близо до мен, бях две дечица - момиченце и момченце.. Момиченцето държеше в ръцете си малко камъче, което имаше формата на сърце. С голяма наслада те изучаваха камъчето. Поглеждайки, момиченцето познах себе си... А момченцето, толкова приличаше на Алекс - имаше същата усмивка, поглед и жестове. Но преди да изпадна в транса на отминалите дни, Алекс ме изненада прегръщайки ме изотзад. Разсмях се, и го прегърнах отвръщайки на поздрава му. Забелязах, че децата веднага впериха любопитните си погледи в нас.
- Колко се радвам да те видя, Диди! Има ли нещо, което трябва да ми кажеш? - попита Алекс с онази негова прекрасна усмивка.
- Да! Познай, кой взе изпита с отлична оценка?
- Не, съм се съмнявал в теб... - за миг той спря да говори. Знаех, че крие нещо от мен в момента, в който сведе поглед. - Трябва да ти кажа нещо.. Но преди това нека купя  сладоледи. Този път аз черпя!
- Окей! Но ще те изчакам тук! Тези обувки са толкова неудобни.
Проследих с поглед Алекс. Усетих аромата на парфюма му. Усмихнах се, с молбата да се върне бързо. Изведнъж момиченцето от преди малко, дойде при мен. Не каза нищо. А просто отвори ръчичката си и ми подаде камъчето с формата на сърце.
- Красиво е! - едва казах. Не разбирах защо е дошла. Тогава тя, заговори със глас на ангелче..
- Видях, как гледаш момчето, което беше до теб. Ти го обичаш и отдавна твоето сърце принадлежи на него. Затова аз ти подарявам това малко каменно сърчице.. Вярно, с него не можеш да чувстваш, но ще имаш сърце.. - докато успея да кажа, каквото и да е момиченцето побягна, развявайки русите си къдрави косички. Шокирах се. Беше странно, как едно малко дете успя да разгадае най - съкровената ми тайна. Аз не го обичах, той беше всичко за мен. Той бе целият ми живот. Той бе моя незчерпаем източник на живот, но не си мислете, че съм прекарала всичките си тези години в съжаление, защото не мога, а и нямам сили да призная чувствата си.. Напротив - излизала съм с много и различни мъже, обичала съм ги, но не с онази чиста и истинска любов, с която обичам Алекс. Чувствата, които изпитвах не бяха мимолетни - те бяха със здравината на диамант.  Потънала в размисли не усетих, кога Алекс се върна, носейки от любимият ми ванилов сладолед, поръсен с шоколадови пръчици.
- Хей, за минута изчезнах и ти посърна.. - каза той шеговито - но знам, че това което ще ти споделя ще те разведри.
- Е, разказвай.. - отвърнах, с престорена ведрост.
- Е, добре.. Преди няколко дни, се запознах с едно момиче. Студентка, втора година в нашия университет. Тя е мила, грижовна, красива, истинска.. Тя е просто всичко, което съм търсел.
Усетих, леко но много силно пробождане в сърцето. Не се случваше за пръв път. Винаги, когато той ми разказваше за поредната си любов се късаше нова струна и мелодията на сърцето ми звучеше еднообразно, чак дразнещо. Беше болезнено... Докато го слушах, си помислих, че ще му мине. Вдигайки поглед, обаче, разбрах че  не е увлечение за ден - два. Чувствата му бяха истински, намеренията сериозни, а любовта - тя струеше от всяка една част на тялото му. Радвах се, за него. Неговото щастие щеше да бъде и мое, макар и не така както ми се искаше..
Останалата част от деня ми се губи. Не помнех, за какво разговаряхме, дали се смеехме и дали въобще разговаряхме. Не помнех нищо. На път за вкъщи, ми направи впечатление, че държа в ръката си малкото каменно сърчице. И осъзнах, че момиченцето беше право - аз имах нужда от ново сърце, от нова песен която то да запее...Трябва ми просто време! За да свикна или може би за да се науча да лекувам раните, които си създавам единствено по моя вина!"
Макар и банален, това е краят на историята.. Така, че мили читателю приеми този мой съвет:                " Довери се на едно дете, колкото и глупаво да изглежда! Защото те не виждат със очите, а със сърцата си..."

Твоят рожден ден..и моето признание!

Не знам кога ще намеря подходящи думи, подходящо време, подходящо място освен сега... Пиша и трия.. Пълен хаос цари в главата ми, думите ми се изплъзват - политат някъде в безкрая... Чаках, този ден, Твоят рожден ден, за да мога да напиша всичко, което ми се искаше да ти кажа - през цялата тази година... И макар да знам, че тази изповед ще се изгуби някъде в пространството .... се чувствам длъжна да го напиша - не заради теб, а заради себе си..

Иска ми се да ти кажа толкова много неща, но усещам как времето преминава през мен, сякаш живея единствено в сянката на миналото..
Иска ми се да ме беше допуснал, в твоя живот.. да опозная всички онези твои съвършенства и несъвършенства..Да стана част от тях.
Иска ми се да бях усетила всяко твое движение..всяка твоя мисъл да стане моя..
Иска ми се да можех да чуя дълбокият ти мелодичен глас.. Да можех да уловя всяка една нота, а после да ги подредя в композиция...
Иска ми се да можех да те докосна.. Да усетя всяка една извивка на лицето и тялото ти, да погледна в дълбоките ти зелени очи и да се удавя.... от спокойствие.
Иска ми се да можех да съм до теб докато заспиваш... Да видя онова детско и сладко изражение, което ме омагьосва отново и отново.
Иска ми се да можех да видя какво става в главата, в живота ти... Дали всичко е в пълна хармония или е един безпорядък, който от ден на ден става все по-голям..?
Иска ми се да можех да разбера, какво те влече.. освен музиката.. за какво говориш с твоите приятели, какви са твоите копнежи ... мечти.
Иска ми се да знаех за каква ме мислиш... поредното момиче, елементарна, скучна..Каква?...Бих се съгласила на всичко..бих се променила.. стига да беше пожелал. Можех да стана спокойна, бистра река, сбъдваща всяко твое желание...или пък океан, дълбок и бурен, който чува и вижда... Всичко!..
Но ти не прояви интерес... А може би аз не бях достатъчно настоятелна! И сега искам реванш .. Защо ми е?...За нещо, което отдавна не ми принадлежи.. Да бях страхливка!Беше ме страх от това, че ще ми се присмееш, отхвърлиш или просто ще ме игнорираш - нещо, което са правили много преди теб.. Беше ме страх да те погледна в очите - затова почти винаги свеждах поглед. Беше ме страх  да дишам около теб, беше ме страх дори и от самата себе си...Но хората правилно са казали  " Кой каквото си направи, друг неможе да му го причини?" - и може би са прави... Но искам да знаеш едно! Ти се появи изневиделица в живота ми. Преобърна го до основи.. За моменти ме накара да се чувствам специална и да благодарение на теб, аз разцъфнах - бях по - добър човек. Бях влюбена!... Благодарение на теб научих, че за всяко нещо трябва да се бориш, с всички сили... Благодаря ти!.. И макар, че изписах хиляди ненужни редове ето го и моето пожелание - простичко, но от сърце..
" Пожелавам ти, да намериш своя път!  Пожелавам ти да си щастлив! Пожелавам ти всичко онова, което не може да се опише с думи, а единствено може да се усети със сърцето!"
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! 
Софи

Какво щеше да стане ако...?

"Защо?"-Ще ме попитате вие, още щом видите заглавието на тази история. Ще се присмеете, че съм дръзнала да говоря за "любовта"- тази, до която не съм се докоснала истински. Ще се присмеете, че говоря за нещо, което може би не разбирам добре...Мога да отговоря на вашите критики , но отговора ще бъде само за тези които са готови да ме изслушат до край, за тези които са готови да приемат тази малка истина единствено със сърцата си...в противен случай аз просто  ще замълча.
И все пак... 
"Връщах се от работа. Уличното осветление осветяваше всяко едно кътче на тясната уличка. Нямаше жива душа. Бях погълната от тишината и спокойствието на топлата септемврийска нощ. В един миг обаче сетивата ми се изостриха. От начало не разбрах причината, но обонянието ми долови нещо ново, нещо истинско, силно и греховно. Започнах да вървя все по-бързо, водена от това ухание, което беше истинска наслада за тялото ми. Като хищник преследвах своята жертва...Зрението ми засече силуета. Беше ТОЙ. Познах го. В ръцете си носеше черно кожено яке, прилепналите червени джинси очертаваха всяка една извивка на тялото му. Толкова мъжествена и страстна. Заслушах се в стъпките му. Невъзможно нали?!Но в нощ като тази, сякаш ние жените можехме да бъдем по-силният пол...Стъпките му бяха съвършено ритмични. Те бяха нова напълно непозната мелодия за ушите ми. ТОЙ спря. Наведе се над едно такси и само след миг изчезна от погледа ми...
Не успях да го видя. Но всичко в мен се надигна. Инстинктите ми подсказваха, че ще го видя отново и тази среща ще бъде решаваща..Защото знаех, че е ТОЙ - единственият!..
Отново всичко се успокои. Но цялото ми същество копнееше за този мирис.

И ето, днес ГО срещам случайно...
Цялото ми същество отново потъна в този страстен екстаз. Сякаш всичко отново беше изчезнало. Съществувахме само аз и този загадъчен мъж. Само ние двамата..Не можех да пропусна втория шанс, който ми предостави съдбата. Запътих се към него твърдо решена, че трябва да кажа нещо, каквото и да е, колкото и да беше глупаво.
-Извинете!? Знаете ли, дали наблизо има банкомат – „банкомат”!? Единствено за това успях да се сетя. И все пак късмета беше на моя страна. С една особена нотка в гласа си, той отвърна:
-Да! Продължете по тази улица. От дясно има една голяма сграда с сребърен надпис. Мисля, че пише „Меди и Ко „. Срещу нея се намира и банкомата.
Бях погълната. Не чувах нищо. Наблюдавах единствено движенията му, жестовете му. Изведнъж се стъписах.  Докато той ми показваше сградата, нещо проблесна на слънчевата светлина на ръката му. Не! Не беше някаква илюзия. Това бе венчална халка. Отдръпнах се рязко. Започнах да ходя напред. Дори не му благодарих. Чувствах се странно – изглеждах като една заблудена хлапачка. За миг бях щастлива. Все едно се намирах в  градина от рози, забравила, че  имат бодли. Чувствах го толкова близо, но времето ни бе разделило в две различни епохи...И все пак се привързах към този непознат, към неговия чар. Защо ли?! - На този въпрос все още немога да отговоря!" 
Това е краят на моята история. Препрочитайки я отново и отново осъзнах едно:- Как винаги си търсим невъзможното, как все преследваме нещо, което още в началото е загубена кауза и как вместо да продължим напред си задаваме въпроса "Какво щеше да стане ако...?".

Софи