Вървях по своя път устремена, когато нещо привлече погледа ми. Човек. Измежду всички онези хора - холограми, с които се разминавах по улицата само той беше реален. Истински. Красив. Можех да разбера по лицето му, че се чувства уверен. Погледът, който отправи към мен бе студен, но усетих как изгаря тялото ми. Искаше ми се да си тръгна. Знаех, че трябва... Трябваше да кажа "довиждане" на едно приключение, което все още не бе чуло   "здравей"....

    Знаех, че няма да го видя отново. В мига, в който го зърнах се бе превърнал в спомен. Перманентен. Разбрах, че понякога съдбата набелязва двама напълно различни "странници", провокирайки първичните им чувства. Влюбва ги за миг, а ги разделя с вечност. Непознати днес. Познати утре - това е моята утеха. Единствената....

***

Човек прекарва своя живот сънувайки - понякога дори с отворени очи.  Знам, че звучи някак налудничаво. Когато сънуваме чуваме най - искрените звуци на копнежа, ангелския звън на искреността, бликащите извори щастие, звънливия смях на влюбено момиче и песните, които пеят тайнствените самодиви с най - прекрасните коси, напоени с аромат на дъхави ягоди.
Виждаме смелия полет на птиците. Сякаш няма бариери, няма време, което да наруши увереността, с която летят. Виждаме красивата роза, която трепти при всеки полъх на вятъра.. Всичко е толкова простичко устроено, но същевременно толкова съвършено.
   Аз съм сънуващ човек, намиращ се на хиляди мили от своя дом. Търся себе си на една безкрайна поляна на край света. Само аз. Съвестта ми е потънала в блажено спокойствие. Паметта ми си почива от всички онези глупави неща, с които е зает всеки възрастен. Не искам да порасна. Сърцето ми съзерцава всички тези хармонични движения на природата, а душата ми - тя радостно е облегнала глава на рамото на илюзията, в която се намира. Вкус на благословия - така жадувана. Красивото намерение, което ме обгръща. То не премахва болката. Придава и друго звучене - нещо познат...
Сънувам ли? Наистина ли е възможно такова спокойствие? Наистина ли мога да докосна всичките си мечти, всичките си желания, които е трудно да изрека на глас? Ако сънувам, тогава не ме буди! Нека сънувам с отворени очи...

Равносметки

Време е за равносметки и промени... Време е да изчистя килера от старото, да се отърва от всичко онова, което ми пречи да започна новата 2013 година с широка и топла усмивка. Каква беше изминалата 2012 година? На какво ме научи?..

2012 година бе всичко друго, но не и монотонна. Започнах с много грешки. Създадох нови приятелства, но и много хора напуснаха живота ми. Не ги виня. Пътя, по който аз поех беше различен от техния. Научих се да ценя малките миговете щастие - онези, които на пръв поглед изглеждат незначителни, но карат сърцето ми да се топли. 

Не мога да кажа, че съм успяла, но започнах да се уча да контролирам страха от непознатото, от необяснимото.Често бях близо до целта и точно на финала се отказвах - пак от страх. 

През 2012 година завинаги ме напусна човек, към който бях силно привързана и обичах. Но знам, че сега той е на едно по - добро място..без болка.

Започнах да отстоявам позицията си и да се боря за нея... и през цялото това време аз не спирах да търся себе си..все още не съм открила това, което търся...но смело мога да твърдя, че 2012 година бе един успешен старт.

Какво очаквам през новата 2013 година?.. 

Преди всичко здраве - след него ръка за ръка вървят успеха, щастието и любовта. Пожелавам го и на вас! 

Книгата

Очите ми шарят из рафтовете за книги. Чист навик. Търсят книгата, която ще нахрани уморената ми за любов душа...Нищо не ми се струваше подходящо и точно когато се бях отказала, я видях. Беше поставена в края зад една семейна снимка.Съвсем непринудено тя стоеше и чакаше отново да бъде отворена. Страниците и не веднъж са ми помагали да избягам от себе си, да бъда героинята живееща в един истински безпорядък, но усетила вкуса на истинската любов...
Възхищавам се на Емили Бронте. Възхищавам се на силата, с която пише и пресъздава с невероятна точност страстите на живите хора, на онези усетили любовта единствено чрез болката от несподелеността. Разлиствайки погледа ми спира. Цитат. Милиони пъти препрочитан. Милиони пъти пренебрегнат.."Защо изневери на собственото си сърце, Кати? Няма да чуеш нито една дума на утешение от мене. Заслужи си го. Ти сама се уби. Да, можеш да ме целуваш и да плачеш; и да изтръгваш целувки и сълзи от мене; те ще те попарят - ще те прокълнат. Обичаше ме - с какво право ме напусна?...Защото нито страданието и унижението, нито смъртта, защото никаква беда, изпратена от бога или сатаната, не можеха да ни разделят, то по собствено желание го направи. Не аз разбих сърцето ти - ти го направи, и разбивайки го, разби моето сърце."... и след всеки прочит откривам нов смисъл...различен от предишния......Откривам неща, които не съм забелязвала преди....но въпреки това допускам една и съща грешка..също като Кати...

За пръв път няма какво да кажа, какво да разкажа, какво да напиша...
Чувствам се апатична към всичко.
Времето сякаш е спряло.
Настоящето е линия, по която бъдещето се превръща в минало, а то от своя страна във вечност.

Очаквания

Лудост ли е? Луда ли съм...Хората ме смятат за организирана. Очакват да съм такава.. А и аз обичам да правя планове. Да планирам деня си. Всяка една минута.. Да разпределям времето си спрямосебе си  или някой  - в повечето случаи ...В един момент всичко е организирано, а в следващия, всеки план няма никакво значение...Вън от живота, вън от тефтерчето.. Смешно е? Но при мен е така.. Един безпорядък..Само тефтерчето остава съвършено, както и очакванията на хората!

Привет есен

Слънцето се скри зад дебелата си черна пелерина, оставяйки след себе си красиви следи. Напоследък лъчите му не успяваха да ме стоплят. Първият златен лист се отрони, изпълнявайки за последно своя танц. Лястовиците започнаха да летят все по - ниско, носени от вятъра. Знаех, че ще завали (всъщност от доста време тайничко се молех за дъжд)...Обичам мириса на дъжда! Обичам да слушам как капките тихо барабанят по прозореца. И сякаш всичко навън притихва, опиянено от спокойствие и прохлада.
Чувствам се пречистена и някак щастлива, напук на мрачното време.
Нима лятото си отива...
Готова съм за есента!
Добре дошла!

Порцелан

Тези дни  се смях много. На егоизъма, на глупостта и на целия този идиотизъм, който ни  превръща в едни бездушни хора. Повърхностни. Опитвам се да се променя или поне да потърся начин да се адаптирам към цялата тази злоба, която унищожава както вас, така и мен. Не, външно сте красиви със тези "порцеланови" изражения, усмихвате се, но вътре просто вехнете... Зная, че опита ми да бъда ваше "огледало" ще един провал, а и разбрах, че така обричам себе си.
Много от вас смятат, че хората са "закърмени" със злоба. Нима? Средата, в която живеем ни изгражда като личности, като хора... Един ден доверчивото на вид, мило дете, се превръща в егоист. Капризно в желанията си, но все още непохватно в живота то набира сили,  губейки честността и чистота за да бъде като вас, като нас. Пренебрегва всичко... дори и собствените си желания, мечти.. Детето вече не е дете. Всъщност и то не знае какво е. Моралът, който някога го е спирал, сега е зачеркнат, за да направи път на глупостта... Е, аз не съм това дете? Не искам да бъда някой друг! Аз имам свой почерк, който ме отличава от вас.. Порцелановите!

Скъпи сърцеразбивачо,

Пиша и изтривам.. Задрасквам и отново....Отново се намирам там, от където започнах. Все още съм изплашена от това, че чувствата ми не бяха достатъчни за теб, за мен, за двама ни. Изплашена съм, че сърцето ми не успя да ти даде всичко. То беше прекалено крехко и след всеки удар, който му причиняваше то продължи да те обича - макар и на парчета. Спомените, които ми остави са извор на болка, дълбока бездна на безутешна мъка и един остров на примирие и надежда. Знаеш ли, да бъда щастлива се оказа много по трудна задача.., много по трудна от тази да търся разбитата си на части душа разпръсната в пясъците копнежа - тази пустиня, това изоставено място, чиито герои остават все още без име..
Често ми казваше, никога да не търся любовта в днешния ден, защото тя остава заключена между стените на вчерашната утрин. Тогава не намирах смисъл, но сега намирам. Любовта ти никога не е съществувала. За теб тя е била нещо примитивно...Докато аз, аз живеех за всеки лъч надежда, който се прокрадваше от фалшивата ти усмивка.
Вечер след вечер възглавницата ми беше пропита от сълзи, размазана спирала, разлети обещания и фалшиви намерения. Но знаеш ли, всъщност свикнах без теб. Някак си се научих да живея без теб.
 Не си мисли, че те мразя. Напротив благодарна съм ти, че ме научи, че една истинска любов никога не би причинила болка. Тя боли единствено, когато я няма. Надявам се един ден да се научиш да обичаш, като буря, като сърна, като сърце.

Животът е ...

Животът  е спирала с върхове и спадове - така поне казват. Животът е като отиващ си петък и идващ понеделник. Живот са онези малки камъчета, които ни спъват, когато сме се засилили.. Животът е копнеж, мечта и най-често блян. Животът е приятелство, влюбване, целувки, въздишки и безмерно щастие. Животът е това, към което се стремим. Животът често е несправедлив и жесток. Не можеш да се откажеш от него или да го изживееш отново. Той е само един. Животът е най - ценният подарък. Животът е единствения начин да се научиш... да живееш!

Музата ми

Музата ми си отиде.. този път завинаги. Но пък не съжалявам за нищо. Целият този блог се превърна в неин отдушник. А аз продължавам напред.. Повече няма да пиша за разбити сърца, защото моето все още тупти.  От време на то спира, но това е от щастие, а не от сълзи.Затварям в кутия старите спомени и копнежи и продължавам да мечтая. Защо ли? Защото все още съм жива.

Успях

Щастлива съм! Дадох най - доброто от себе си и успях! Преборих се с единственото нещо, което бе застанало на пътя ми... ДА! Преборих себе си! Намерих съвършенството в собствените си очи и  разбрах, че всичко което правим е огледало на силата, която е заключена в нас. Отключим ли я, една единствена дума би променила изцяло живота ни към по - добро.
И макар да съзнавам, че пиша нещо несвързано се радвам, че имам възможността да споделя с вас, че надвих онази на моменти ленива част от моя характер и доказах какво мога!

Понякога

Понякога съм толкова близо до целта, която съм си поставила...
Виждам я.
Усещам я.
Мога да почувствам насладата, която тя ми носи..
Чувствам се победител.
За пръв път. От толкова време...
Но понякога всичко това е твърде относително..
Почти нереално.
Понякога? Кога ли?

Не мога

Не мога да забравям - щастие или болка....
Не мога да се правя, че няма нищо, което да ме сломи, макар че над главата ми черният облак става все по - голям и по-голям...
Не мога да лъжа себе си, че всичко е нормално, когато съм на границата между отчаянието и лудостта.
Не мога да говоря... за проблемите си, за копнежите си, за онова което ме вдъхновява.
Не мога да си се представя без теб.. Нима съществува човек без сърце.
И колкото повече мисля за това, което не мога толкава повече си казвам .. - "Не мога!"

Нюанси

Вечер като всяка друга! Уж всичко е толкова нормално, а в главата ми е някакъв ад.. Глупави мисли, противоречиви въпроси, думи с препинателни знаци.. От всичко по много! Поезия и проза в едно! Опитвам се правилно да начертая линиите на живота си..Напразно! Самата аз не зная от къде да започна.. От началото разбира се - Що за въпрос? Само, че къде е началото? Твърде много лица.. И всичките са навързани.. И всеки се бори - доказва на себе си колко е недостижим.Кръговрат! Всички са се изпокрили - прибират своите платна.... Да, някои от тях са недовършени, но и те не знаят как да продължат. И аз какво? Обличам пак сивите си дрехи с надеждата, че ще покоря света... Глупачка, наивница или луда? Коя от тях съм аз?
П.П. Това е текст, който описва цялото ми състояние.. Може да е хаотично, на моменти несвързано, но това са нещата, които не ми дават мира..

***

Навярно се "чудиш как оцелява Тя?" - трудно, но все пак го прави... Тя е изградена от толкова много слабости, които я правят силна. На моменти е безнадежден романтик, страхливка, несигурна и толкова разсеяна. Иска ѝ се да бъде герой от роман на Остин, макар да казва, че са и твърде "сладникави". Понякога е изгубена в своите вятърничави мечти (типично за нея). Стигала е не веднъж до дъното и макар да знае, че пътя е само нагоре тя просто спира - спира да се бори и остава безмълвна. По - лесно ѝ е! Мрази очите си, защото винаги издават, когато е тъжна. Винаги чака и ще продължава да чака! Спомням си, когато разбиха сърцето ѝ дори не заплака.. Дъждът, който валеше дори не и пречеше. Просто седна на една пейка под една улична лампа. За да види той, че Тя ще продължи да го чака. Има приятели. Не са много, но знае, че те ще са там за нея. Иска ѝ се да се научи да си тръгва, тогава когато присъствието ѝ става излишно. Алергична е  към любов - престорена любов. Иска истинска, но някак повече ѝ отива състоянието "свободен електрон". Колкото ѝ да отрича миналото е нейното бъдеще, защото то съдържа отговорите на всичките грешки, които е допуснала...
И ако отново се  "чудиш как оцелява Тя?", знай че отговора не е се крие в тези редове. Самата Тя не знае..Самата аз все още ги търся..

Защо..

Точно, когато си мисля, че съм те забравила ти се появяваш изневиделица, напомняйки ми, че все още съществуваш...

Защо..когато имам една причина да съм щастлива, ти ми даваш 101 за да не съм и да продължа да римувам.
Защо..винаги търся някой като теб.
Защо.. не успявам да продължа напред.
Защо.. в сянката на миналото, аз очаквам бъдещето да се крие.
Защо.. съм влюбена в сърце, което отдавна за мене не бие.
Защо..Защо...Защо?

За живота, за грешките.. или просто една объркана изповед

Живота, който водя прилича на една спирала - ту съм на върха, ту съм на дъното. Край няма! Пътя, по който съм поела съвсем не е гладък и равен... Все избирам стръмни пътечки с много, много тръни.Успявам да избегна големите препятствия и подценявайки малките, винаги изпадам с едно състояние на безтегловност - трудно е да го опиша с думи... Правя грешки, много грешки, за които и до днес си плащам. Опитвам се да ги приемам, като се заблуждавам с думите "Човек съм - греша!". Опитвам се да си простя, но как да го направя след като човекът до мен не ми е простил. И все опитвам нещо.. Ако ме попитате, каква грешка направих днес знайте, че отговора ще бъде безкраен. Но това, което най - ясно изпъква в съзнанието ми е, че ѝ днешния ден си замина, без аз да съм направила нещо значимо, за себе си. Все се правя на герой - то не беше Супермен, то не беше Зоро.. Занимавам се с проблемите на хората, опитвайки се да се издигна в очите им или май е по правилно е да кажа "за да им се харесам!". Искам да помагам дори, когато никой не моли за помощ... И отново греша - ден след ден! А как мечтая за добър край и на моята история! Как мечтая да бъда оценена! Как мечтая да поправя живота си! Не си мислите, че искам много - просто искам един по - добър старт. Иска ми се утре, да имам време да се огледам около себе си и да почувствам, не онова чувство за вина, породено от поредната грешка, а искам да почувствам "пътя" даващ ми ново начало за живот. Иска ми се утре, да не виждам болката, която са причинили думите ми по лицата на хората.. Иска ми се да видя прошката в очите им. Иска ми се да не греша! НИКОГА!

Музика или просто..Уитни!

"I hope 

life treats you kind 

And I hope 
you have all you've dreamed of 
And I wish you joy 
and happiness 
But above all this 
I wish you love"

Има музика и МУЗИКА... Единият тип е както се казва "за маса", а другият е музика за сърцето и душата. Тази, която те кара да се почувстваш, да се докоснеш до съвършенството, да откриеш красотата във всяка една дума, да изключиш за миг тази сива реалност и да се слееш с нотите... Докато слушам тази песен, мисля че всичко, което ще напиша ще бъде излишно, а на моменти дори глупаво... Бих Ви посъветвала единствено да отворите сетивата си, да затворите очи и да оставите песента сама да говори за себе си...

Перфектен...

Наскоро една моя приятелка ме попита "Как трябва да изглежда перфектното момче?", не се замислих и отговорът ми беше повърхностен...Сещате се  - черна коса, сини очи и така нататък... Всъщност представата ми за перфектното момче е дълеч по - различна...
За "перфектен" не считам купчина мускули, събрани на куп.. Перфектен е този, който има силата да обича истински.
 Цвета на очите не е важен - зелени, кафяви, сини, черни.. Перфектен е този, който търси с поглед моя силует, а щом се срещнем сякаш нищо друго няма значение.
Перфектен не е този, който има скъпи дрехи, а този който е готов да остане без тях помагайки ми да се стопля.
Перфектен, не е този, който има много къщи, коли.. Перфектен е този, който ме кара да се чувствам защитена, макар и да нямам покрив над главата си.
Перфектен, не е този, който ме засипва с куп подаръци..Перфектен е този, който улавя мига за да се почувствам специална...
Перфектен...
Перфектен..
Перфектен.

Мога да изброявам до утре качествата за "перфектния", но в крайна сметка знам, че той не съществува. Той е плод на моето въображение. Той е нещо, което сърцето ми отчаяно иска. Той е просто блян, който сякаш никога няма да достигна..Той - "Перфектния" - е моята слабост и единствено нещо, което никога няма да имам!