Вървях по своя път устремена, когато нещо привлече погледа ми. Човек. Измежду всички онези хора - холограми, с които се разминавах по улицата само той беше реален. Истински. Красив. Можех да разбера по лицето му, че се чувства уверен. Погледът, който отправи към мен бе студен, но усетих как изгаря тялото ми. Искаше ми се да си тръгна. Знаех, че трябва... Трябваше да кажа "довиждане" на едно приключение, което все още не бе чуло   "здравей"....

    Знаех, че няма да го видя отново. В мига, в който го зърнах се бе превърнал в спомен. Перманентен. Разбрах, че понякога съдбата набелязва двама напълно различни "странници", провокирайки първичните им чувства. Влюбва ги за миг, а ги разделя с вечност. Непознати днес. Познати утре - това е моята утеха. Единствената....

Безчувствена

Ако можех бих пуснала онази стара, черно-бяла лента, от последната ни нощ, да се повтаря отново и отново.
Ще спирам на всяка част, в която съм в прегръдките ти..Щастлива...
Ще връщам назад.
Ще си представям, че отново държиш лицето ми в ръцете си.
Ще превъртам напред, точно на моментите преди да ме целунеш.
Ще се опитам да разгадая всяка сянка в очите ти...Без преструвки.
Ще пускам лентата отново и отново...чак до сутринта.. докато сърцето ми не се изтощи от емоции.
Така ще съм готова да посрещна следващия ден...Безчувствена...

Равносметки

Време е за равносметки и промени... Време е да изчистя килера от старото, да се отърва от всичко онова, което ми пречи да започна новата 2013 година с широка и топла усмивка. Каква беше изминалата 2012 година? На какво ме научи?..

2012 година бе всичко друго, но не и монотонна. Започнах с много грешки. Създадох нови приятелства, но и много хора напуснаха живота ми. Не ги виня. Пътя, по който аз поех беше различен от техния. Научих се да ценя малките миговете щастие - онези, които на пръв поглед изглеждат незначителни, но карат сърцето ми да се топли. 

Не мога да кажа, че съм успяла, но започнах да се уча да контролирам страха от непознатото, от необяснимото.Често бях близо до целта и точно на финала се отказвах - пак от страх. 

През 2012 година завинаги ме напусна човек, към който бях силно привързана и обичах. Но знам, че сега той е на едно по - добро място..без болка.

Започнах да отстоявам позицията си и да се боря за нея... и през цялото това време аз не спирах да търся себе си..все още не съм открила това, което търся...но смело мога да твърдя, че 2012 година бе един успешен старт.

Какво очаквам през новата 2013 година?.. 

Преди всичко здраве - след него ръка за ръка вървят успеха, щастието и любовта. Пожелавам го и на вас! 

За пръв път няма какво да кажа, какво да разкажа, какво да напиша...
Чувствам се апатична към всичко.
Времето сякаш е спряло.
Настоящето е линия, по която бъдещето се превръща в минало, а то от своя страна във вечност.

Сърцеразбивачката

Обичате ли да слушате музика? В онези дъждовни нощи, когато разбитото ви сърце се нуждае от надежда - онази, която вашият сърцеразбивач е отнел.

Понякога като тази вечер просто затварям очи, слушайки - нещо...каквото и да е. Иска ми се да избягам от себе си. Отчасти успявам. Звуците ме носят на място, на което не съм била... Непозната съм, но все още чувствам вина. Боже, тя ме разяжда. Не съм убила никого. Подиграх се с човек. С чувствата му. В погледа му имаше болка и презрение. Мразеше ме.  Усещах гнева му.. Но не мога да му дам, това което иска. Любов. Не мога да лъжа себе си, за да направя него щастлив. Не е редно...

Всичко избледнява. Остават само очертанията, като недовършено платно. Всеки сантиметър от тялото ми, настръхва от една нова мисъл..Тя циркулира във вените ми, от ударите на сърцето до върха на пръстите ми.. Бях се превърнала във сърцеразбивачка!

Истинска

Далеч съм от съвършенството и не се стремя да бъда такава. Но ти ме искаш перфектна, като една от онези твои скъпи играчки - лъскава, изящна, недокосната. Не съм и не мога да бъда като тях. Не съм и една от онези приказни феи, до които се будиш сутрин - с дългите ангелско руси коси, отразяващи първите слънчеви лъчи, с сини дълбоки очи и прозрачно бяла кожа. Не сбъдвам желания. Правя грешки - големи, малки. Уча  се - да живея, да обичам, да съм щастлива. Затварям сърцето си в черупка, но дарявам доверие. Живея за неизживяното, застинало в времето, в очакване да се случи... и все пак оставам за теб несъвършена, но за себе си истинска, пълноценна.

Взирам се в очи-огледала...показват единствено мен.
Не виждам белезите си...само лист с имена.
Жадувам за щастието скрито в усмивките им.
Вдишам и издишам...
Тази вечер ще заспя и ще забравя.
А утре ще се събудя за нови грешки..

Музата ми

Музата ми си отиде.. този път завинаги. Но пък не съжалявам за нищо. Целият този блог се превърна в неин отдушник. А аз продължавам напред.. Повече няма да пиша за разбити сърца, защото моето все още тупти.  От време на то спира, но това е от щастие, а не от сълзи.Затварям в кутия старите спомени и копнежи и продължавам да мечтая. Защо ли? Защото все още съм жива.

Не мога

Не мога да забравям - щастие или болка....
Не мога да се правя, че няма нищо, което да ме сломи, макар че над главата ми черният облак става все по - голям и по-голям...
Не мога да лъжа себе си, че всичко е нормално, когато съм на границата между отчаянието и лудостта.
Не мога да говоря... за проблемите си, за копнежите си, за онова което ме вдъхновява.
Не мога да си се представя без теб.. Нима съществува човек без сърце.
И колкото повече мисля за това, което не мога толкава повече си казвам .. - "Не мога!"

Нюанси

Вечер като всяка друга! Уж всичко е толкова нормално, а в главата ми е някакъв ад.. Глупави мисли, противоречиви въпроси, думи с препинателни знаци.. От всичко по много! Поезия и проза в едно! Опитвам се правилно да начертая линиите на живота си..Напразно! Самата аз не зная от къде да започна.. От началото разбира се - Що за въпрос? Само, че къде е началото? Твърде много лица.. И всичките са навързани.. И всеки се бори - доказва на себе си колко е недостижим.Кръговрат! Всички са се изпокрили - прибират своите платна.... Да, някои от тях са недовършени, но и те не знаят как да продължат. И аз какво? Обличам пак сивите си дрехи с надеждата, че ще покоря света... Глупачка, наивница или луда? Коя от тях съм аз?
П.П. Това е текст, който описва цялото ми състояние.. Може да е хаотично, на моменти несвързано, но това са нещата, които не ми дават мира..

Като клечка кибрит

Клечка кибрит, разпалена от моите сълзи.

Поглеждам назад.. Това ли си ти?

Страст не долавям,

а лицето ми под дъждовната песен жално скърби.

Навън е есен, ала сърцето ми за пролет мечтае,

и дъждът, който тихо вали,

отми местата,

през които минахме преди.

Клечка кибрит, разпалена от моите сълзи.

Изгоряла от нежност...

Прекършена надве,натри.

Търси покоя,който ти някога и дари.

Като клечка кибрит,

бавно в пламъка си изгорях..

Но не от обич,

а от страх.

Когато дойде краят

Не за пръв път пиша в блога си със сълзи на очите. Цяла една седмица се опитах да ги потискам, като си мислих, че те ще изчезнат. Цяла една седмица се криех зад маска с "голяма и топла усмивка". Тя стопляше всички освен мен. Реших, че ще е добре да оставя проблемите, които имах на заден план и да "помагам" на хората в техните житейски приживелици.. Чувствах се добре, до момента, в който не останех сама със себе си. Тогава, тогава всичко идва накуп. Връхлита те с огромна сила...Чувствам се безпомощна, на моменти луда...Спомени, усмивки, разбити сърца, сълзи и още разбити сърца. Всичко е толкова реално, като в приказка. Само, че принцесата остава сама, разбирайки колко наивна и глупава е била. А злата сестра "получава" принца. Не ти звучи като приказка, нали? Може би защото не е... Това е реалността!
Питам се "Кога започна и кога ще свърши всичко?"..."Кога станах героиня от нереален роман?".. Мисля, че няма нужда да казвам кога започна. Ти беше виновникът с главно "В". По важно е кога ще свърши?...
Ще свърши едва, когато ти дам крила да полетиш, без оковите на моята любов. 
Ще свърши едва, когато разбера, че ти не си за мен.
Ще свърши едва, когато престана да се надявам на чудо..
                                                                        ***
А може би не искам да свърши..

По залез

Срещате се случайно, по залез.

Замечтано, тя с поглед гали света.

Искаш да положиш глава на нейното рамо,

и да забравиш за всяка тъга.

Но ето виж друг мъж при нея пристига.

Държи букет във ръка.

Нежно на пръсти я вдига,

целувайки страстно всяка нейна страна.

Сърцето ти навярно разбито остава.

Сравняваш...

Чудиш как той вниманието ѝ получава.

И забравяш, че не ти, а той я направи такава,

най - щастливата жена на света.

Пролетно

Дъждовна мелодия, празна стая и светлина идваща от уличната лампа.

 Усещам малка промяна.. В себе си. 

Първият пролетен дъжд, сякаш отми натрупания песимизъм и фалшивите захарни чувства.

 Мисля, че съм готова за прераждане.. Твърде дълго зимата вилнееше в сърцето ми.

 Твърде дълго то бе парченце лед. Готова съм за нещо ново, нещо с което да създам едно ново бъдеще, и с усмивка да гледам на мразовитото минало.

Готова съм да допусна пролетта в съзнанието си.. 

              Как мечтая за истински пролетен рай! 

Срещи

Загубихме следите си още преди да се опознаем!.. Всъщност, съдбата има невероятно чувство за хумор... Винаги ни прави малки, но запомнящи се срещи - е поне за мен са такива. Например вчера! О да!.. "Пътувах към училище с обичайния рейс - този, който винаги успявах да хвана и този в който ти мразиш да се качваш. Стоях загледана в прозореца. Оставях сградите зад мен бавно да отминават. За пръв път от толкова време мислите ми бях подредени и организирани. Обикновено са разпилени хаотично.Странно! Приближавайки, поредната спирка те забелязах.. Беше впил поглед в пространството, кръстосал ръце пред гърди. Качи се. Имаше толкова свободни места, но ти избра да седнеш до мен. Не ме забеляза, дори не ме погледна - просто се усмихна, навярно на себе си. Мина доста време от последната ни среща. Тогава просто си казахме няколко думи, разминавайки се. Да! Така общувахме с теб. От разстояние... Въпреки, че изразите които използвахме един за друг бяха на моменти груби. Те летяха с голяма сила. Удряха все на едно и също място...Право в целта! Ти ликуваше, а аз се опитвах да не рухна.. Използвах маски! Хубаво, е че винаги си нося резервни... Но когато беше до мен в рейса, видях колко бе глупаво всичко това... Беше глупаво, че те обичах, беше глупаво, че играехме една игра на думи, но с различни правила. Погледнах те право в очите.. Нещо, което никога не правех, когато бях в близост до теб. И го нямаше.. Чувството за пеперуди в стомаха беше изчезнало.. Нямаше и сърцебиене..Тогава осъзнах, че с времето чувствата от несподелената ми любов се бяха изпарили. Мислех и говорих за теб по навик.. Навик, с който свикнах да живея, но в който не влагах емоции.Не те обичах, бях свикнала с твоето присъствие. Знам, че вече няма да съм същия човек, защото в мен остана малко от теб. Може би е време да те оставя да си тръгнеш. Време е да полетиш свободен, без оковите на моите чувства. Може би това бе нашата последна среща! Само времето знае..."

Объркана поезия

Все ми липсва нещо.

И времето стремглаво върви.

Моменти във рамка,

без смях, без мечти.

Разказваме вицове.

Иронично нали?

Ту за ръце държим се,

ту поглеждаме настрани.

И пак времето стремглаво върви.

За мене.

За теб.

И за двама ни.

Аз крада от твоите усмивки,

ти от моите сълзи.

А времето върви ли, върви.

И зная, че дори да си тук

мен все още ще ме боли...

               ***

Все ми липсва нещо.

И времето стремглаво върви...

За живота, за грешките.. или просто една объркана изповед

Живота, който водя прилича на една спирала - ту съм на върха, ту съм на дъното. Край няма! Пътя, по който съм поела съвсем не е гладък и равен... Все избирам стръмни пътечки с много, много тръни.Успявам да избегна големите препятствия и подценявайки малките, винаги изпадам с едно състояние на безтегловност - трудно е да го опиша с думи... Правя грешки, много грешки, за които и до днес си плащам. Опитвам се да ги приемам, като се заблуждавам с думите "Човек съм - греша!". Опитвам се да си простя, но как да го направя след като човекът до мен не ми е простил. И все опитвам нещо.. Ако ме попитате, каква грешка направих днес знайте, че отговора ще бъде безкраен. Но това, което най - ясно изпъква в съзнанието ми е, че ѝ днешния ден си замина, без аз да съм направила нещо значимо, за себе си. Все се правя на герой - то не беше Супермен, то не беше Зоро.. Занимавам се с проблемите на хората, опитвайки се да се издигна в очите им или май е по правилно е да кажа "за да им се харесам!". Искам да помагам дори, когато никой не моли за помощ... И отново греша - ден след ден! А как мечтая за добър край и на моята история! Как мечтая да бъда оценена! Как мечтая да поправя живота си! Не си мислите, че искам много - просто искам един по - добър старт. Иска ми се утре, да имам време да се огледам около себе си и да почувствам, не онова чувство за вина, породено от поредната грешка, а искам да почувствам "пътя" даващ ми ново начало за живот. Иска ми се утре, да не виждам болката, която са причинили думите ми по лицата на хората.. Иска ми се да видя прошката в очите им. Иска ми се да не греша! НИКОГА!

Музика или просто..Уитни!

"I hope 

life treats you kind 

And I hope 
you have all you've dreamed of 
And I wish you joy 
and happiness 
But above all this 
I wish you love"

Има музика и МУЗИКА... Единият тип е както се казва "за маса", а другият е музика за сърцето и душата. Тази, която те кара да се почувстваш, да се докоснеш до съвършенството, да откриеш красотата във всяка една дума, да изключиш за миг тази сива реалност и да се слееш с нотите... Докато слушам тази песен, мисля че всичко, което ще напиша ще бъде излишно, а на моменти дори глупаво... Бих Ви посъветвала единствено да отворите сетивата си, да затворите очи и да оставите песента сама да говори за себе си...

Перфектен...

Наскоро една моя приятелка ме попита "Как трябва да изглежда перфектното момче?", не се замислих и отговорът ми беше повърхностен...Сещате се  - черна коса, сини очи и така нататък... Всъщност представата ми за перфектното момче е дълеч по - различна...
За "перфектен" не считам купчина мускули, събрани на куп.. Перфектен е този, който има силата да обича истински.
 Цвета на очите не е важен - зелени, кафяви, сини, черни.. Перфектен е този, който търси с поглед моя силует, а щом се срещнем сякаш нищо друго няма значение.
Перфектен не е този, който има скъпи дрехи, а този който е готов да остане без тях помагайки ми да се стопля.
Перфектен, не е този, който има много къщи, коли.. Перфектен е този, който ме кара да се чувствам защитена, макар и да нямам покрив над главата си.
Перфектен, не е този, който ме засипва с куп подаръци..Перфектен е този, който улавя мига за да се почувствам специална...
Перфектен...
Перфектен..
Перфектен.

Мога да изброявам до утре качествата за "перфектния", но в крайна сметка знам, че той не съществува. Той е плод на моето въображение. Той е нещо, което сърцето ми отчаяно иска. Той е просто блян, който сякаш никога няма да достигна..Той - "Перфектния" - е моята слабост и единствено нещо, което никога няма да имам!

Каменното сърце

       Винаги съм твърдяла, че понякога децата разбират по-добре от възрастните. Усещат, когато си тъжен и щастлив, когато плачеш от радост и когато сълзите са единственото истинско нещо в живота ти..

        Беше последната сряда от месеца. Бях щастлива, защото успях да взема и последния изпит за тази година. След толкова много учене, безсънни нощи и кафе в промишлено количество можех да си отдъхна, не само защото съм се справила, а и защото бях удовлетворена . Започвайки, да събирам багажа си от квартирата, телефона ми позвъня. Беше Алекс - най-добрият ми приятел. Той бе човека, който вярваше в мен дори, когато се провалях. Той бе човека, който връщаше изгубената ми усмивка.Той бе истински приятел.
- Хей, Диди! Нека днес се помотаем заедно..да разтоварим.. Съгласна ли си?
- Идеята ми звучи добре. Ще пооправя малко и ще те чакам в четири пред фонтаните.
-Чудесно! Дочуване!
Бях щастлива, че ще прекарам деня с него. Събрах нещата си, поставяйки ги в големия черен куфар. Реших да сложа черни джинси в комбинация с синьо сако. Докато вървях, си спомних за детството и за приятелството ми с Алекс. Още от малки бяхме заедно, планирайки нашето общо съжителство. Мечтаехме за едни и същи неща. Стъпвахме с бавни и сигурни крачки по пътеката на живота. Приятелството ни беше съвършено - без недоизказани думи, без лицемерие и завист. Когато бяхме заедно виждах през неговите очи, чувствах със сърцето му и говорих с душата му. Той беше съвършената Аз. Неусетно, потънала в спомени бях пристигнала на уговореното място. Около фонтана играеха деца,  нагазили с босичките си крачета във водата. Те се радваха на слънчевите лъчи, на своето безгрижие. Бяха свободни като птиците - прелитаха тук там, носейки радост на хора като мен. Алекс закъсняваше. Беше необичайно за него, затова седнах на една пейка. Близо до мен, бях две дечица - момиченце и момченце.. Момиченцето държеше в ръцете си малко камъче, което имаше формата на сърце. С голяма наслада те изучаваха камъчето. Поглеждайки, момиченцето познах себе си... А момченцето, толкова приличаше на Алекс - имаше същата усмивка, поглед и жестове. Но преди да изпадна в транса на отминалите дни, Алекс ме изненада прегръщайки ме изотзад. Разсмях се, и го прегърнах отвръщайки на поздрава му. Забелязах, че децата веднага впериха любопитните си погледи в нас.
- Колко се радвам да те видя, Диди! Има ли нещо, което трябва да ми кажеш? - попита Алекс с онази негова прекрасна усмивка.
- Да! Познай, кой взе изпита с отлична оценка?
- Не, съм се съмнявал в теб... - за миг той спря да говори. Знаех, че крие нещо от мен в момента, в който сведе поглед. - Трябва да ти кажа нещо.. Но преди това нека купя  сладоледи. Този път аз черпя!
- Окей! Но ще те изчакам тук! Тези обувки са толкова неудобни.
Проследих с поглед Алекс. Усетих аромата на парфюма му. Усмихнах се, с молбата да се върне бързо. Изведнъж момиченцето от преди малко, дойде при мен. Не каза нищо. А просто отвори ръчичката си и ми подаде камъчето с формата на сърце.
- Красиво е! - едва казах. Не разбирах защо е дошла. Тогава тя, заговори със глас на ангелче..
- Видях, как гледаш момчето, което беше до теб. Ти го обичаш и отдавна твоето сърце принадлежи на него. Затова аз ти подарявам това малко каменно сърчице.. Вярно, с него не можеш да чувстваш, но ще имаш сърце.. - докато успея да кажа, каквото и да е момиченцето побягна, развявайки русите си къдрави косички. Шокирах се. Беше странно, как едно малко дете успя да разгадае най - съкровената ми тайна. Аз не го обичах, той беше всичко за мен. Той бе целият ми живот. Той бе моя незчерпаем източник на живот, но не си мислете, че съм прекарала всичките си тези години в съжаление, защото не мога, а и нямам сили да призная чувствата си.. Напротив - излизала съм с много и различни мъже, обичала съм ги, но не с онази чиста и истинска любов, с която обичам Алекс. Чувствата, които изпитвах не бяха мимолетни - те бяха със здравината на диамант.  Потънала в размисли не усетих, кога Алекс се върна, носейки от любимият ми ванилов сладолед, поръсен с шоколадови пръчици.
- Хей, за минута изчезнах и ти посърна.. - каза той шеговито - но знам, че това което ще ти споделя ще те разведри.
- Е, разказвай.. - отвърнах, с престорена ведрост.
- Е, добре.. Преди няколко дни, се запознах с едно момиче. Студентка, втора година в нашия университет. Тя е мила, грижовна, красива, истинска.. Тя е просто всичко, което съм търсел.
Усетих, леко но много силно пробождане в сърцето. Не се случваше за пръв път. Винаги, когато той ми разказваше за поредната си любов се късаше нова струна и мелодията на сърцето ми звучеше еднообразно, чак дразнещо. Беше болезнено... Докато го слушах, си помислих, че ще му мине. Вдигайки поглед, обаче, разбрах че  не е увлечение за ден - два. Чувствата му бяха истински, намеренията сериозни, а любовта - тя струеше от всяка една част на тялото му. Радвах се, за него. Неговото щастие щеше да бъде и мое, макар и не така както ми се искаше..
Останалата част от деня ми се губи. Не помнех, за какво разговаряхме, дали се смеехме и дали въобще разговаряхме. Не помнех нищо. На път за вкъщи, ми направи впечатление, че държа в ръката си малкото каменно сърчице. И осъзнах, че момиченцето беше право - аз имах нужда от ново сърце, от нова песен която то да запее...Трябва ми просто време! За да свикна или може би за да се науча да лекувам раните, които си създавам единствено по моя вина!"
Макар и банален, това е краят на историята.. Така, че мили читателю приеми този мой съвет:                " Довери се на едно дете, колкото и глупаво да изглежда! Защото те не виждат със очите, а със сърцата си..."