Вървях по своя път устремена, когато нещо привлече погледа ми. Човек. Измежду всички онези хора - холограми, с които се разминавах по улицата само той беше реален. Истински. Красив. Можех да разбера по лицето му, че се чувства уверен. Погледът, който отправи към мен бе студен, но усетих как изгаря тялото ми. Искаше ми се да си тръгна. Знаех, че трябва... Трябваше да кажа "довиждане" на едно приключение, което все още не бе чуло "здравей"....
Знаех, че няма да го видя отново. В мига, в който го зърнах се бе превърнал в спомен. Перманентен. Разбрах, че понякога съдбата набелязва двама напълно различни "странници", провокирайки първичните им чувства. Влюбва ги за миг, а ги разделя с вечност. Непознати днес. Познати утре - това е моята утеха. Единствената....
