понеделник, 30 юли 2012 г.

Музата ми

Музата ми си отиде.. този път завинаги. Но пък не съжалявам за нищо. Целият този блог се превърна в неин отдушник. А аз продължавам напред.. Повече няма да пиша за разбити сърца, защото моето все още тупти.  От време на то спира, но това е от щастие, а не от сълзи.Затварям в кутия старите спомени и копнежи и продължавам да мечтая. Защо ли? Защото все още съм жива.

събота, 14 юли 2012 г.

Лято е..


Лято е, а не го усещам такова.
Топло е, но не усещам лъчите дори.
Мечтите ми- те са част от  зимните дни.
Иска ми се, да имам детско безгрижие,
с безбройните сини мечти.
Лято е..









неделя, 8 юли 2012 г.

Последно сбогом, мили Дядо!

Трудно ми е да осъзная, че вече няма да си до нас... Иска ми се да вярвам, че всичко това е просто кошмар...Лош сън..
Случва се.. Когато от теб завинаги си отиде близък човек, в първите минути сякаш се парализираш.. Не усещаш нито болката, нито емоциите. За минути целият свят се сгромолясва върху плещите ти. Връхлитат те спомени и въпроси, че това е просто лоша шега. Искаш да се разпаднеш...на стотици, хиляди миниатюрни парченца. Оглеждаш се! Виждаш болката. Риданията. Сълзите. Поглеждаш изстиналата плът и се питаш "Защо точно той си отиде? Защо? Защо?", а веднага след тези мъчителни въпроси идва и болката - тъпа и продължителна. Потича и първата сълза, след нея знаеш, че ще последват втора и трета.. Хаоса, който вилнее в главата ти за миг спира.. Пред очите ти изникват спомени. Усещаш неговата топла прегръдка. Минавайки, през всеки един се чувстваш все по - празна... Чуваш как той казва "Горд съм с любимата ми внучка" и всичко в теб просто се разпада... Търсиш копчето за "повторение", но за съжаление откриваш, че няма такова. Мислено превърташ лентата и продължаваш, напред до днешния ден. Не искаш да идва краят, но знаеш, че е неизбежно. Виждаш го студен, със сърце отдавна спряло да бие, но и забелязваш усмивката - да онази голяма и искрена усмивка, която той никога не пестеше. Тя се бе запечатала на лицето му. Поглеждаш го и си мислиш "Той просто е заспал, сега ще се събуди". Студенината, която лъха от неподвижното му тяло, те връща отново в реалността. Него го няма!
Редят се хора. Отдават почит, погалват темето му. Целуват ръката му и поставят цветя. А той все още спи и им се усмихва, казвайки " Скоро, ще се върна.. Ще видите! Ще се излекувам! Имайте вяра!". Знаеш, че е лъжа. Неистово се молиш да се върне! Целувка за спомен - последният, който ще ти остане ...и Поклон! 
Искаш отново да си малко момиченце и той да е  при теб.. Да те учи да караш колело, да ти помага с четенето и писането, да те посреща от училище с усмивка и бащина прегръдка.
Посвещавам тези редове на един грижовен и всеотдаен човек! Прекрасен баща и дядо! Човек, който умееше да цени малките неща. Такъв, който беше обединител на различни характери. Такъв, който познаваше прошката .. И който направи от нас достойни хора! 


О,Дядо!
Отиде си от нас.
Очите ми, те тихичко ридаят,
и спомням си как ти казваше преди,
живота - той е радост и тъги.

Надеждата, че спиш - се изпарява.
Нощта и тя бързо отминава.
Спомням си  как бе ти най-достойния човек,
и моля се след време и аз да бъда като теб.

Не са ми нужни нито думи, нито жестове дори
да пазя твоя спомен,
за истинската обич,
която ти не пестеше да дариш!


 Поклон пред светлата ти памет!