Объркана поезия

Все ми липсва нещо.

И времето стремглаво върви.

Моменти във рамка,

без смях, без мечти.

Разказваме вицове.

Иронично нали?

Ту за ръце държим се,

ту поглеждаме настрани.

И пак времето стремглаво върви.

За мене.

За теб.

И за двама ни.

Аз крада от твоите усмивки,

ти от моите сълзи.

А времето върви ли, върви.

И зная, че дори да си тук

мен все още ще ме боли...

               ***

Все ми липсва нещо.

И времето стремглаво върви...

Наказанието - | част

''-Имали ли сте моменти, когато всичко изглежда съвършено? Сякаш имате всичко, от което се нуждаете - дом в който се чувствате сигурни, мъж, който ви обича въпреки несъвършенствата и дете, на което да посветите живота си...

А имали ли сте моменти, когато съдбата ви е правила напук - отмъщава ви, задето сте се  чувствали, като главен героя на собствения си роман... Осъжда ви на самота и от този ден вие сте не сте никой!.. Аз съм Натали Фостър и това е моята история....''

2000 г.

Беше една от онези мрачни сутринни. Тежки капки дъжд падаха върху прозорците. Гонеха се, а после се сливаха в едно. Вятърът бушуваше върху покрива на къщата. Песента, която изпълняваше беше грозна, без никаква хармония..Само едно страшно, дразнещо бучене. Дърветата се огъваха ту на ляво, ту на дясно. Огромна светкавица озари небето. Чу се далечен кучешки лай прекъснат от мощен тътен. Сякаш небето се разтвори, за да прибере всички блуждаещи безцелно души.  На няколко пъти отворих входната врата. Боях се да излезна... Дъжда се усили. Погледнах часовника. Отново закъснявах за лекции. Взех чадъра си и прекрачих прага. Дъжда ми подейства някак освежаващо. Светкавиците не ми пречеха. - представих си, че озаряват пътя, по който вървя. Единствено времето ми беше враг, затова побързах. Неволно се блъснах, в човек вървящ срещу мен. Чашата с кафе, която държеше полетя право върху моите дрехи.
- Извинете ме! Трябваше да бъда по-внимателен. - каза мъжът. Беше висок, много висок. Имаше черна коса. И странна татуировка на врата.
- О... Не е ваша вината.. - едва това успях да кажа. Вътрешно обаче ми идваше да му се разкрещя. И вместо да се опита да ми помогне, той отмина усмихвайки се нагло. Не исках, да се обръщам след него - сякаш щях да моля за внимание. Трябваше да се почистя, но не в университета. Огледах се. На следващата пресечка имаше кафе. Идеално! Кафето не беше голямо, но беше уютно. Седнах на бара. Оставих чантата си на отсрещния стол. Нямаше никой наоколо. Чу се звук на отваряща се врата.

- И ако това не е момичето, което залях преди броени минути с кафе.. - проехтя мъжки глас зад гърба ми. - Да не би да ме следиш? До сега не съм те виждал тук.
Погледнах го!Исках да покажа безразличието си. Негодник! Усетил раздразнението ми, той продължи да ме гледа, опитвайки се да разбере какви мисли минават през главата ми. След дългата пауза, той заговори:
- Е, не бъди такова лимонче. Нека те почерпя с кафе - за сметка на заведението..
                                                                  ***

За живота, за грешките.. или просто една объркана изповед

Живота, който водя прилича на една спирала - ту съм на върха, ту съм на дъното. Край няма! Пътя, по който съм поела съвсем не е гладък и равен... Все избирам стръмни пътечки с много, много тръни.Успявам да избегна големите препятствия и подценявайки малките, винаги изпадам с едно състояние на безтегловност - трудно е да го опиша с думи... Правя грешки, много грешки, за които и до днес си плащам. Опитвам се да ги приемам, като се заблуждавам с думите "Човек съм - греша!". Опитвам се да си простя, но как да го направя след като човекът до мен не ми е простил. И все опитвам нещо.. Ако ме попитате, каква грешка направих днес знайте, че отговора ще бъде безкраен. Но това, което най - ясно изпъква в съзнанието ми е, че ѝ днешния ден си замина, без аз да съм направила нещо значимо, за себе си. Все се правя на герой - то не беше Супермен, то не беше Зоро.. Занимавам се с проблемите на хората, опитвайки се да се издигна в очите им или май е по правилно е да кажа "за да им се харесам!". Искам да помагам дори, когато никой не моли за помощ... И отново греша - ден след ден! А как мечтая за добър край и на моята история! Как мечтая да бъда оценена! Как мечтая да поправя живота си! Не си мислите, че искам много - просто искам един по - добър старт. Иска ми се утре, да имам време да се огледам около себе си и да почувствам, не онова чувство за вина, породено от поредната грешка, а искам да почувствам "пътя" даващ ми ново начало за живот. Иска ми се утре, да не виждам болката, която са причинили думите ми по лицата на хората.. Иска ми се да видя прошката в очите им. Иска ми се да не греша! НИКОГА!

Музика или просто..Уитни!

"I hope 

life treats you kind 

And I hope 
you have all you've dreamed of 
And I wish you joy 
and happiness 
But above all this 
I wish you love"

Има музика и МУЗИКА... Единият тип е както се казва "за маса", а другият е музика за сърцето и душата. Тази, която те кара да се почувстваш, да се докоснеш до съвършенството, да откриеш красотата във всяка една дума, да изключиш за миг тази сива реалност и да се слееш с нотите... Докато слушам тази песен, мисля че всичко, което ще напиша ще бъде излишно, а на моменти дори глупаво... Бих Ви посъветвала единствено да отворите сетивата си, да затворите очи и да оставите песента сама да говори за себе си...

Перфектен...

Наскоро една моя приятелка ме попита "Как трябва да изглежда перфектното момче?", не се замислих и отговорът ми беше повърхностен...Сещате се  - черна коса, сини очи и така нататък... Всъщност представата ми за перфектното момче е дълеч по - различна...
За "перфектен" не считам купчина мускули, събрани на куп.. Перфектен е този, който има силата да обича истински.
 Цвета на очите не е важен - зелени, кафяви, сини, черни.. Перфектен е този, който търси с поглед моя силует, а щом се срещнем сякаш нищо друго няма значение.
Перфектен не е този, който има скъпи дрехи, а този който е готов да остане без тях помагайки ми да се стопля.
Перфектен, не е този, който има много къщи, коли.. Перфектен е този, който ме кара да се чувствам защитена, макар и да нямам покрив над главата си.
Перфектен, не е този, който ме засипва с куп подаръци..Перфектен е този, който улавя мига за да се почувствам специална...
Перфектен...
Перфектен..
Перфектен.

Мога да изброявам до утре качествата за "перфектния", но в крайна сметка знам, че той не съществува. Той е плод на моето въображение. Той е нещо, което сърцето ми отчаяно иска. Той е просто блян, който сякаш никога няма да достигна..Той - "Перфектния" - е моята слабост и единствено нещо, което никога няма да имам!

Каменното сърце

       Винаги съм твърдяла, че понякога децата разбират по-добре от възрастните. Усещат, когато си тъжен и щастлив, когато плачеш от радост и когато сълзите са единственото истинско нещо в живота ти..

        Беше последната сряда от месеца. Бях щастлива, защото успях да взема и последния изпит за тази година. След толкова много учене, безсънни нощи и кафе в промишлено количество можех да си отдъхна, не само защото съм се справила, а и защото бях удовлетворена . Започвайки, да събирам багажа си от квартирата, телефона ми позвъня. Беше Алекс - най-добрият ми приятел. Той бе човека, който вярваше в мен дори, когато се провалях. Той бе човека, който връщаше изгубената ми усмивка.Той бе истински приятел.
- Хей, Диди! Нека днес се помотаем заедно..да разтоварим.. Съгласна ли си?
- Идеята ми звучи добре. Ще пооправя малко и ще те чакам в четири пред фонтаните.
-Чудесно! Дочуване!
Бях щастлива, че ще прекарам деня с него. Събрах нещата си, поставяйки ги в големия черен куфар. Реших да сложа черни джинси в комбинация с синьо сако. Докато вървях, си спомних за детството и за приятелството ми с Алекс. Още от малки бяхме заедно, планирайки нашето общо съжителство. Мечтаехме за едни и същи неща. Стъпвахме с бавни и сигурни крачки по пътеката на живота. Приятелството ни беше съвършено - без недоизказани думи, без лицемерие и завист. Когато бяхме заедно виждах през неговите очи, чувствах със сърцето му и говорих с душата му. Той беше съвършената Аз. Неусетно, потънала в спомени бях пристигнала на уговореното място. Около фонтана играеха деца,  нагазили с босичките си крачета във водата. Те се радваха на слънчевите лъчи, на своето безгрижие. Бяха свободни като птиците - прелитаха тук там, носейки радост на хора като мен. Алекс закъсняваше. Беше необичайно за него, затова седнах на една пейка. Близо до мен, бях две дечица - момиченце и момченце.. Момиченцето държеше в ръцете си малко камъче, което имаше формата на сърце. С голяма наслада те изучаваха камъчето. Поглеждайки, момиченцето познах себе си... А момченцето, толкова приличаше на Алекс - имаше същата усмивка, поглед и жестове. Но преди да изпадна в транса на отминалите дни, Алекс ме изненада прегръщайки ме изотзад. Разсмях се, и го прегърнах отвръщайки на поздрава му. Забелязах, че децата веднага впериха любопитните си погледи в нас.
- Колко се радвам да те видя, Диди! Има ли нещо, което трябва да ми кажеш? - попита Алекс с онази негова прекрасна усмивка.
- Да! Познай, кой взе изпита с отлична оценка?
- Не, съм се съмнявал в теб... - за миг той спря да говори. Знаех, че крие нещо от мен в момента, в който сведе поглед. - Трябва да ти кажа нещо.. Но преди това нека купя  сладоледи. Този път аз черпя!
- Окей! Но ще те изчакам тук! Тези обувки са толкова неудобни.
Проследих с поглед Алекс. Усетих аромата на парфюма му. Усмихнах се, с молбата да се върне бързо. Изведнъж момиченцето от преди малко, дойде при мен. Не каза нищо. А просто отвори ръчичката си и ми подаде камъчето с формата на сърце.
- Красиво е! - едва казах. Не разбирах защо е дошла. Тогава тя, заговори със глас на ангелче..
- Видях, как гледаш момчето, което беше до теб. Ти го обичаш и отдавна твоето сърце принадлежи на него. Затова аз ти подарявам това малко каменно сърчице.. Вярно, с него не можеш да чувстваш, но ще имаш сърце.. - докато успея да кажа, каквото и да е момиченцето побягна, развявайки русите си къдрави косички. Шокирах се. Беше странно, как едно малко дете успя да разгадае най - съкровената ми тайна. Аз не го обичах, той беше всичко за мен. Той бе целият ми живот. Той бе моя незчерпаем източник на живот, но не си мислете, че съм прекарала всичките си тези години в съжаление, защото не мога, а и нямам сили да призная чувствата си.. Напротив - излизала съм с много и различни мъже, обичала съм ги, но не с онази чиста и истинска любов, с която обичам Алекс. Чувствата, които изпитвах не бяха мимолетни - те бяха със здравината на диамант.  Потънала в размисли не усетих, кога Алекс се върна, носейки от любимият ми ванилов сладолед, поръсен с шоколадови пръчици.
- Хей, за минута изчезнах и ти посърна.. - каза той шеговито - но знам, че това което ще ти споделя ще те разведри.
- Е, разказвай.. - отвърнах, с престорена ведрост.
- Е, добре.. Преди няколко дни, се запознах с едно момиче. Студентка, втора година в нашия университет. Тя е мила, грижовна, красива, истинска.. Тя е просто всичко, което съм търсел.
Усетих, леко но много силно пробождане в сърцето. Не се случваше за пръв път. Винаги, когато той ми разказваше за поредната си любов се късаше нова струна и мелодията на сърцето ми звучеше еднообразно, чак дразнещо. Беше болезнено... Докато го слушах, си помислих, че ще му мине. Вдигайки поглед, обаче, разбрах че  не е увлечение за ден - два. Чувствата му бяха истински, намеренията сериозни, а любовта - тя струеше от всяка една част на тялото му. Радвах се, за него. Неговото щастие щеше да бъде и мое, макар и не така както ми се искаше..
Останалата част от деня ми се губи. Не помнех, за какво разговаряхме, дали се смеехме и дали въобще разговаряхме. Не помнех нищо. На път за вкъщи, ми направи впечатление, че държа в ръката си малкото каменно сърчице. И осъзнах, че момиченцето беше право - аз имах нужда от ново сърце, от нова песен която то да запее...Трябва ми просто време! За да свикна или може би за да се науча да лекувам раните, които си създавам единствено по моя вина!"
Макар и банален, това е краят на историята.. Така, че мили читателю приеми този мой съвет:                " Довери се на едно дете, колкото и глупаво да изглежда! Защото те не виждат със очите, а със сърцата си..."

От мен-за мен

Какъв ден беше днешният! Емоционален ? Да - определено не липсваха емоции - както положителни, така и отрицателни. Днес, аз направих няколко важни открития, открития, които ми помогнаха да израстна, както духовно така и на години. И за да не се задълбочавам в излишни приказки, за живoта и всичко на около, просто ще споделя това, което научих.
Днешният ден ми показа, че всичко е възможно, стига наистина да повярваш \ и теб П., имам в предвид\.
Днешният ден ми показа, кои хора всъщност мога да наричам приятели с главно П. Въпреки студа, въпреки снега, те станаха, част от този красив ден, и именно те го направиха такъв. Обичам ви!
Днешният ден е денят ми даде един нов аксесоар, който с времето бях спряла да нося. Усмивката! Сякаш с всичките тези тийн-драми, бях забравила какво е да се усмихвам, бях забравила какво е щастие и как изглежда човек, когато е щастлив. Той сияе, не външно, а вътрешно.
Днешният ми даде нови сили да се боря за това ,което желая - сили, които ще използвам разумно!

Макар и малко, тези открития поставят основите, на човека който ще бъда или поне този, който се надявам да бъда. И за да бъде истински рожден ден, ще си пожелая следното.. не мъже и коли..
Пожелавам си само: Да открия себе си - направя ли го ще бъда човек, а не същество! 

Достойнството

„Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край?”

Какво е човешкото достойнство? Човешкото достойнство е едно от най-висшите морални качества. Благодарение на това качество можем да съдим що за човек стои пред нас. За съжаление, в днешно време все по-малко хора могат да се нарекат достойни, защото достойният човек има висока ценностна система и чест. . Според някои, уникалноста на достойнството на човека се изразява главно с уважението към околните. Да носиш отговорност както за постъпките , така и делата си като не се срамуваш от това което си направил или изрекъл. Според други, достойнството, освен уважение към околните, е и себеуважение т.е. да възприемаш себе си правилно, без да надценяваш своята значимост. Философи като Кант, Цицерон и Русо расъждават на дълго и на широко за достойнството, стигайки до извода, че то е абсолютната ни цел в живота. Без него ние няма да се различаваме от животните. Достойнство е израстването на човешкото същество над законите на джунглата. Всеки може с лека ръка да махне над даден проблем казвайки „Това не ме интересува”, но има  хора, които откликват на чуждите проблеми приемайки ги като свои борейки се за осъществяването им без да очакват някаква награда. Примери, колкото щеш. И все пак един такъв пример за достойно съществуване бе Теодора Захариева. Може би малцина от нас знаят коя е тази жена, но с ръка на сърцето мога да кажа, че това е пример за достойно живял, достойно боледувал и за достойно починал човек. Въпреки своята болест тя нито за миг не  предаде своята ценностна система, помагаше на всеки, който се нуждаеше помощ и победи, не болестта, а всички нас с нашето равнодушие.                                         

Казано накратко, достойнството не е само приложение към нашата система от ценности. То е съвкупността от думите и делата изграждащи нашата личност.
 П.П.. Това е едно есе по етика - написано е сухо, без нужната емоционалност.. но смятам, че съм успяла да покажа какво означа достоен човек!
Софи

Твоят рожден ден..и моето признание!

Не знам кога ще намеря подходящи думи, подходящо време, подходящо място освен сега... Пиша и трия.. Пълен хаос цари в главата ми, думите ми се изплъзват - политат някъде в безкрая... Чаках, този ден, Твоят рожден ден, за да мога да напиша всичко, което ми се искаше да ти кажа - през цялата тази година... И макар да знам, че тази изповед ще се изгуби някъде в пространството .... се чувствам длъжна да го напиша - не заради теб, а заради себе си..

Иска ми се да ти кажа толкова много неща, но усещам как времето преминава през мен, сякаш живея единствено в сянката на миналото..
Иска ми се да ме беше допуснал, в твоя живот.. да опозная всички онези твои съвършенства и несъвършенства..Да стана част от тях.
Иска ми се да бях усетила всяко твое движение..всяка твоя мисъл да стане моя..
Иска ми се да можех да чуя дълбокият ти мелодичен глас.. Да можех да уловя всяка една нота, а после да ги подредя в композиция...
Иска ми се да можех да те докосна.. Да усетя всяка една извивка на лицето и тялото ти, да погледна в дълбоките ти зелени очи и да се удавя.... от спокойствие.
Иска ми се да можех да съм до теб докато заспиваш... Да видя онова детско и сладко изражение, което ме омагьосва отново и отново.
Иска ми се да можех да видя какво става в главата, в живота ти... Дали всичко е в пълна хармония или е един безпорядък, който от ден на ден става все по-голям..?
Иска ми се да можех да разбера, какво те влече.. освен музиката.. за какво говориш с твоите приятели, какви са твоите копнежи ... мечти.
Иска ми се да знаех за каква ме мислиш... поредното момиче, елементарна, скучна..Каква?...Бих се съгласила на всичко..бих се променила.. стига да беше пожелал. Можех да стана спокойна, бистра река, сбъдваща всяко твое желание...или пък океан, дълбок и бурен, който чува и вижда... Всичко!..
Но ти не прояви интерес... А може би аз не бях достатъчно настоятелна! И сега искам реванш .. Защо ми е?...За нещо, което отдавна не ми принадлежи.. Да бях страхливка!Беше ме страх от това, че ще ми се присмееш, отхвърлиш или просто ще ме игнорираш - нещо, което са правили много преди теб.. Беше ме страх да те погледна в очите - затова почти винаги свеждах поглед. Беше ме страх  да дишам около теб, беше ме страх дори и от самата себе си...Но хората правилно са казали  " Кой каквото си направи, друг неможе да му го причини?" - и може би са прави... Но искам да знаеш едно! Ти се появи изневиделица в живота ми. Преобърна го до основи.. За моменти ме накара да се чувствам специална и да благодарение на теб, аз разцъфнах - бях по - добър човек. Бях влюбена!... Благодарение на теб научих, че за всяко нещо трябва да се бориш, с всички сили... Благодаря ти!.. И макар, че изписах хиляди ненужни редове ето го и моето пожелание - простичко, но от сърце..
" Пожелавам ти, да намериш своя път!  Пожелавам ти да си щастлив! Пожелавам ти всичко онова, което не може да се опише с думи, а единствено може да се усети със сърцето!"
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! 
Софи

Някой като теб...

... Може би от часове се мъча да заспя.. Въртя се.. Поглеждам часовника - сякаш времето е спряло и тези стрелки не помръдват. Нещо не ми дава мира.. В главата ми започват да се блъскат сцени от миналото, без никаква хронология, като изрязана лента на стар филм. И на всякъде, във всеки един момент аз те виждам.. Стоиш на същото място,както в деня на нашата среща. Усмихваш ми се, а после поглеждаш към нея. Прегръщаш я нежно, като едно крехко цвете. Поливаш я с безброй милувки и тръгвате.. Не завивате в различни посоки, а поемате по един и същи път - път без отклонения, път на щастието.. Чак сега осъзнавам каква страхливка бях! Страхливка, която се уплаши от завоя.. и вместо да продължи с теб тя пое сама, стигайки до една улица без изход.., а ти ти просто продължи... Не ревнувам! Не желая нищо! Просто се надявам тя да ти даде щастието, което аз не успях.. И все пак аз ще се опитам да намеря някой като теб - някой, който имах и който само за миг изгубих!
Софи