Каменното сърце

       Винаги съм твърдяла, че понякога децата разбират по-добре от възрастните. Усещат, когато си тъжен и щастлив, когато плачеш от радост и когато сълзите са единственото истинско нещо в живота ти..

        Беше последната сряда от месеца. Бях щастлива, защото успях да взема и последния изпит за тази година. След толкова много учене, безсънни нощи и кафе в промишлено количество можех да си отдъхна, не само защото съм се справила, а и защото бях удовлетворена . Започвайки, да събирам багажа си от квартирата, телефона ми позвъня. Беше Алекс - най-добрият ми приятел. Той бе човека, който вярваше в мен дори, когато се провалях. Той бе човека, който връщаше изгубената ми усмивка.Той бе истински приятел.
- Хей, Диди! Нека днес се помотаем заедно..да разтоварим.. Съгласна ли си?
- Идеята ми звучи добре. Ще пооправя малко и ще те чакам в четири пред фонтаните.
-Чудесно! Дочуване!
Бях щастлива, че ще прекарам деня с него. Събрах нещата си, поставяйки ги в големия черен куфар. Реших да сложа черни джинси в комбинация с синьо сако. Докато вървях, си спомних за детството и за приятелството ми с Алекс. Още от малки бяхме заедно, планирайки нашето общо съжителство. Мечтаехме за едни и същи неща. Стъпвахме с бавни и сигурни крачки по пътеката на живота. Приятелството ни беше съвършено - без недоизказани думи, без лицемерие и завист. Когато бяхме заедно виждах през неговите очи, чувствах със сърцето му и говорих с душата му. Той беше съвършената Аз. Неусетно, потънала в спомени бях пристигнала на уговореното място. Около фонтана играеха деца,  нагазили с босичките си крачета във водата. Те се радваха на слънчевите лъчи, на своето безгрижие. Бяха свободни като птиците - прелитаха тук там, носейки радост на хора като мен. Алекс закъсняваше. Беше необичайно за него, затова седнах на една пейка. Близо до мен, бях две дечица - момиченце и момченце.. Момиченцето държеше в ръцете си малко камъче, което имаше формата на сърце. С голяма наслада те изучаваха камъчето. Поглеждайки, момиченцето познах себе си... А момченцето, толкова приличаше на Алекс - имаше същата усмивка, поглед и жестове. Но преди да изпадна в транса на отминалите дни, Алекс ме изненада прегръщайки ме изотзад. Разсмях се, и го прегърнах отвръщайки на поздрава му. Забелязах, че децата веднага впериха любопитните си погледи в нас.
- Колко се радвам да те видя, Диди! Има ли нещо, което трябва да ми кажеш? - попита Алекс с онази негова прекрасна усмивка.
- Да! Познай, кой взе изпита с отлична оценка?
- Не, съм се съмнявал в теб... - за миг той спря да говори. Знаех, че крие нещо от мен в момента, в който сведе поглед. - Трябва да ти кажа нещо.. Но преди това нека купя  сладоледи. Този път аз черпя!
- Окей! Но ще те изчакам тук! Тези обувки са толкова неудобни.
Проследих с поглед Алекс. Усетих аромата на парфюма му. Усмихнах се, с молбата да се върне бързо. Изведнъж момиченцето от преди малко, дойде при мен. Не каза нищо. А просто отвори ръчичката си и ми подаде камъчето с формата на сърце.
- Красиво е! - едва казах. Не разбирах защо е дошла. Тогава тя, заговори със глас на ангелче..
- Видях, как гледаш момчето, което беше до теб. Ти го обичаш и отдавна твоето сърце принадлежи на него. Затова аз ти подарявам това малко каменно сърчице.. Вярно, с него не можеш да чувстваш, но ще имаш сърце.. - докато успея да кажа, каквото и да е момиченцето побягна, развявайки русите си къдрави косички. Шокирах се. Беше странно, как едно малко дете успя да разгадае най - съкровената ми тайна. Аз не го обичах, той беше всичко за мен. Той бе целият ми живот. Той бе моя незчерпаем източник на живот, но не си мислете, че съм прекарала всичките си тези години в съжаление, защото не мога, а и нямам сили да призная чувствата си.. Напротив - излизала съм с много и различни мъже, обичала съм ги, но не с онази чиста и истинска любов, с която обичам Алекс. Чувствата, които изпитвах не бяха мимолетни - те бяха със здравината на диамант.  Потънала в размисли не усетих, кога Алекс се върна, носейки от любимият ми ванилов сладолед, поръсен с шоколадови пръчици.
- Хей, за минута изчезнах и ти посърна.. - каза той шеговито - но знам, че това което ще ти споделя ще те разведри.
- Е, разказвай.. - отвърнах, с престорена ведрост.
- Е, добре.. Преди няколко дни, се запознах с едно момиче. Студентка, втора година в нашия университет. Тя е мила, грижовна, красива, истинска.. Тя е просто всичко, което съм търсел.
Усетих, леко но много силно пробождане в сърцето. Не се случваше за пръв път. Винаги, когато той ми разказваше за поредната си любов се късаше нова струна и мелодията на сърцето ми звучеше еднообразно, чак дразнещо. Беше болезнено... Докато го слушах, си помислих, че ще му мине. Вдигайки поглед, обаче, разбрах че  не е увлечение за ден - два. Чувствата му бяха истински, намеренията сериозни, а любовта - тя струеше от всяка една част на тялото му. Радвах се, за него. Неговото щастие щеше да бъде и мое, макар и не така както ми се искаше..
Останалата част от деня ми се губи. Не помнех, за какво разговаряхме, дали се смеехме и дали въобще разговаряхме. Не помнех нищо. На път за вкъщи, ми направи впечатление, че държа в ръката си малкото каменно сърчице. И осъзнах, че момиченцето беше право - аз имах нужда от ново сърце, от нова песен която то да запее...Трябва ми просто време! За да свикна или може би за да се науча да лекувам раните, които си създавам единствено по моя вина!"
Макар и банален, това е краят на историята.. Така, че мили читателю приеми този мой съвет:                " Довери се на едно дете, колкото и глупаво да изглежда! Защото те не виждат със очите, а със сърцата си..."