Наказанието - | част

''-Имали ли сте моменти, когато всичко изглежда съвършено? Сякаш имате всичко, от което се нуждаете - дом в който се чувствате сигурни, мъж, който ви обича въпреки несъвършенствата и дете, на което да посветите живота си...

А имали ли сте моменти, когато съдбата ви е правила напук - отмъщава ви, задето сте се  чувствали, като главен героя на собствения си роман... Осъжда ви на самота и от този ден вие сте не сте никой!.. Аз съм Натали Фостър и това е моята история....''

2000 г.

Беше една от онези мрачни сутринни. Тежки капки дъжд падаха върху прозорците. Гонеха се, а после се сливаха в едно. Вятърът бушуваше върху покрива на къщата. Песента, която изпълняваше беше грозна, без никаква хармония..Само едно страшно, дразнещо бучене. Дърветата се огъваха ту на ляво, ту на дясно. Огромна светкавица озари небето. Чу се далечен кучешки лай прекъснат от мощен тътен. Сякаш небето се разтвори, за да прибере всички блуждаещи безцелно души.  На няколко пъти отворих входната врата. Боях се да излезна... Дъжда се усили. Погледнах часовника. Отново закъснявах за лекции. Взех чадъра си и прекрачих прага. Дъжда ми подейства някак освежаващо. Светкавиците не ми пречеха. - представих си, че озаряват пътя, по който вървя. Единствено времето ми беше враг, затова побързах. Неволно се блъснах, в човек вървящ срещу мен. Чашата с кафе, която държеше полетя право върху моите дрехи.
- Извинете ме! Трябваше да бъда по-внимателен. - каза мъжът. Беше висок, много висок. Имаше черна коса. И странна татуировка на врата.
- О... Не е ваша вината.. - едва това успях да кажа. Вътрешно обаче ми идваше да му се разкрещя. И вместо да се опита да ми помогне, той отмина усмихвайки се нагло. Не исках, да се обръщам след него - сякаш щях да моля за внимание. Трябваше да се почистя, но не в университета. Огледах се. На следващата пресечка имаше кафе. Идеално! Кафето не беше голямо, но беше уютно. Седнах на бара. Оставих чантата си на отсрещния стол. Нямаше никой наоколо. Чу се звук на отваряща се врата.

- И ако това не е момичето, което залях преди броени минути с кафе.. - проехтя мъжки глас зад гърба ми. - Да не би да ме следиш? До сега не съм те виждал тук.
Погледнах го!Исках да покажа безразличието си. Негодник! Усетил раздразнението ми, той продължи да ме гледа, опитвайки се да разбере какви мисли минават през главата ми. След дългата пауза, той заговори:
- Е, не бъди такова лимонче. Нека те почерпя с кафе - за сметка на заведението..
                                                                  ***