Книгата

Очите ми шарят из рафтовете за книги. Чист навик. Търсят книгата, която ще нахрани уморената ми за любов душа...Нищо не ми се струваше подходящо и точно когато се бях отказала, я видях. Беше поставена в края зад една семейна снимка.Съвсем непринудено тя стоеше и чакаше отново да бъде отворена. Страниците и не веднъж са ми помагали да избягам от себе си, да бъда героинята живееща в един истински безпорядък, но усетила вкуса на истинската любов...
Възхищавам се на Емили Бронте. Възхищавам се на силата, с която пише и пресъздава с невероятна точност страстите на живите хора, на онези усетили любовта единствено чрез болката от несподелеността. Разлиствайки погледа ми спира. Цитат. Милиони пъти препрочитан. Милиони пъти пренебрегнат.."Защо изневери на собственото си сърце, Кати? Няма да чуеш нито една дума на утешение от мене. Заслужи си го. Ти сама се уби. Да, можеш да ме целуваш и да плачеш; и да изтръгваш целувки и сълзи от мене; те ще те попарят - ще те прокълнат. Обичаше ме - с какво право ме напусна?...Защото нито страданието и унижението, нито смъртта, защото никаква беда, изпратена от бога или сатаната, не можеха да ни разделят, то по собствено желание го направи. Не аз разбих сърцето ти - ти го направи, и разбивайки го, разби моето сърце."... и след всеки прочит откривам нов смисъл...различен от предишния......Откривам неща, които не съм забелязвала преди....но въпреки това допускам една и съща грешка..също като Кати...