Освен дразнещото си поведение, сега той се правеше и на мачо.
- Благодаря, но ще трябва да откажа. Мама ме е учила да не говоря с непознати, а също така да не приемам никакви подаръци или в случая почерпки...- беше ми неприятно да разговаряме. Молех се да е уловил иронията в думите ми и да ме остави на мира. Вместо, обаче всичките мои надежди той продължи, подавайки ръката си.
- Тогава нека се запознаем. Аз съм Джим!
За миг погледите ни неволно се спряха един в друг. Искаше ми се да избягам. Имаше нещо в него, което ме плашеше.. Дали трябваше да си тръгна?
Сега, докато ви споделям този разказ аз знам отговора на въпроса, но тогава, точно тогава в този момент се запознах с човекът, който по-късно щеше да ми покаже какво е обич, без буквата "о" и какво всъщност е живот.. Но нека не избързвам с разказа.
-Аз съм Натали.. - казах, подавайки също ръка. Той не я пое, потупа ме по рамото и мина от вътрешната страна на бара... Унижението, което изпитах днес ми дойде в повече - първо петното от кафе, арогантното държание, а сега и това. Имах чувството, че цвета на кожата ми приличаше на домат.. Без да му мисля, грабнах палтото от стола и се запътих към вкъщи. Не усещах дъжда. Просто вървях. Гневът, който изпитвах беше неоснователен, но все пак тайничко се молех за още една среща, която "да обърне резултата". Цялата бях прогизнала. Отключих. Следите от парфюма ми се бяха запечатали по стените. Запътих се право към банята. Имах нужда от душ, който да отмие натрупаните негативни случки. Редуването на топла и студена вода ме освежи, но въпреки това не спирах да мисля за случилото се. Вярно, не е нищо особено - може би това се е случвало и на теб мили читателю, и все пак... Водата прегърна всяка извивка на тялото ми. Беше ми уютно и топло...
След като се изсуших реших, че е време да се обадя на една от колежките в университета, но никъде не открих чантата си. " Трябва да е останала на секцията в коридора или пък на масичката в кухнята."- помислих си. -" Няма начин да съм я забравила в кафето...". Лутайки се от стая в стая, като муха без глава, чух домашния телефон да звъни.
-Хей, Натали! Не беше трудно да открия адреса и телефона ти! Мисля, че не започнахме добре това наше познанство.. Какво ще кажеш аз да те почерпя с кафе, а ти да си вземеш нещата, които си забравила при мен.. - веднага познах този глас. Глас, който ме отвращаваше.. Мразех тази нотка на високомерие и самоувереност.
- Добре! Едно кафе какво толкова.. Вземи ме в 7 часа. Живея на..
- Знам къде живееш. Пише го на личната ти карта
- Ровил си в чантата ми? - Бях на ръба да затворя телефонната слушалка. Едно от нещата, които мразех беше прекрачването на границата за лично пространство.
- Все пак трябваше да проверя, на кого са тези вещи... - беше прав и все пак..- Добре до 7!
Не последва никакъв отговор от другата страна.. Беше затворил! Самоуверен кретен! Единственото, което ми оставяше е да се приготвя и да изчакам стрелките на часовника да отмерят уговорения час...
Няма коментари:
Публикуване на коментар